Шепотите в него — интуицията му — избликнаха. Вече го знаеше, нали? Беше го помирисал, странния мирис, който бе помислил за дим от лагерен огън, всъщност е бил от цигарата на дядо му. Той е бил при Дрискол непосредствено преди него. Стъпките през снега към прозореца са били негови.
— Джак — каза дядо му от прага.
Младият мъж вдигна глава. Дядо му замълча и се намръщи, когато видя лицето на Джак.
— Стрелба с лък — рече Джак и потупа фотоалбума. — Дрискол. Бил си ти. Защо?
Дядо му погледна фотоалбума. Лицето му изгуби цвета си и той отмести поглед. Отвори уста, после я затвори, върху лицето му се изписа пораженско изражение, раменете му увиснаха.
— Той те взе — изрече, задъхвайки се, — а после те превърна в животно.
Думите на дядо му го нараниха. Не искаше да го боли, но го заболя.
— Аз не съм животно.
— Знам, синко. Вече го виждам. Но тогава… — Пристъпи в стаята и се облегна на стола, близо до който стоеше Джак. — Но тогава бях обзет единствено от съжаление. От срам и гняв. Аз те дадох, но той направи така, че никога да не мога да си те върна обратно. Никога да не мога да поправя нещата. Той провали последния ми шанс да бъда щастлив. И освен това го презирах. Той отне последното късче от сърцето ми, затова аз взех неговото.
Той бе изстрелял стрелата право в сърцето на Дрискол. Беше си отмъстил със същото оръжие, с което бащата на Джак е бил толкова добър? Той го е убил, изпълнен с любов и гордост към своя син.
Дядо му разтърка гърдите си, сякаш там го болеше, а лицето му се сгърчи.
— Мислех, че той те е превърнал в звяр. Само че… — Издаде смях, който прозвуча като че ли някой го душеше отвътре. — Аз съм звярът. Ние сме животните. — Вдигна ръка и широко я размаха. — Заобиколил съм се с тях, отхвърляйки моята собствена кръв. Ти заслужаваше… живот. По-добър, отколкото… Колко съжалявам. О, господи, колко съжалявам…
Отново се хвана за гърдите и шумно стенание се изтръгна от гърлото му. Лицето му пребледня и се изкриви в болезнена гримаса, когато политна напред.
— Повикай помощ… Джак.
Джак го хвана и се свлече на пода, държейки дядо си в прегръдките си. Възрастният мъж се взря в него с измъчено изражение. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в изтерзана усмивка; той се протегна и плъзна ръка по бузата на Джак, после я отпусна безсилно на пода.
— Ти си най-добрият от нас… — прошепна, гласът му заглъхна, а очите му се притвориха.
Джак внимателно остави дядо си на пода и хукна за помощ.
Глава 46
Харпър се усмихна, когато вратата се отвори и засмяната Райли я придърпа вътре.
— Влизай веднага. — Направо натика приятелката си във всекидневната и я побутна към малкия диван. — Сядай тук — нареди и изхвърча от стаята.
Харпър свали якето си, сложи го в ъгъла на дивана редом с торбата със закъснелия коледен подарък за Райли. Приятелката й се върна с бутилка вино в едната ръка и две чаши в другата.
— Не е ли малко рано за питие? — засмя се Харпър.
— Хм, не. Не и когато не съм виждала приятелката си от седмици и всеки път, когато получа вест от нея, с есемес от два реда, имай предвид, животът й отново е експлодирал.
Експлодирал.
Не беше преувеличено. Харпър все още не можеше да дойде на себе си.
— Съжалявам, Рай. Права си. Толкова много неща се случиха, че аз още не мога да ги осъзная.
А и трябваше да признае, че умът и чувствата й бяха изцяло съсредоточени върху Джак и тя беше лудо влюбена в него.
Погледна извинително Райли.
— Освен това няма да мога да остана по-дълго. Джак е с агент Галахър и аз му обещах, че ще го чакам у дома, когато се прибере.
— Няма проблем. Ще се задоволя с това, което ми се дава.
Райли й смигна, наля и на двете по чаша вино и подаде едната на гостенката си. Харпър я взе, отпи малка глътка, сетне дълбоко въздъхна.
Райли също отпи от виното и впери поглед в приятелката си над ръба на чашата.
— Ти си влюбена.
Харпър се усмихна и остави чашата.
— Да. Абсурдно влюбена, Рай.
Ала въпреки последните сътресения, вътрешно бе изпълнена с покой — за пръв път от много време, което й се струваше цяла вечност.
Райли се усмихна, но имаше вид, като че ли всеки миг щеше да заплаче.
— Толкова съм щастлива — прошепна. — И искам незабавно да се запозная с него!
— Ще се запознаеш — ухили се Харпър. — Той ще дойде да живее при мен. — Вдигна ръка, когато Райли отвори уста, за да попита дали действително приятелката й смята, че идеята е добра. Харпър можеше ясно да прочете въпроса върху лицето й. — Знам, че е внезапно. Но… е правилно. Джак има нужда да реши какво ще прави с живота си и той го осъзнава. Но ще го направим заедно. Чувствам, че е правилно.