Тя излизаше от дома на Райли. Някой я доближи изотзад. Отвлече я. Сърцето й запрепуска, мъглата в главата й се разсея.
Каквото и да покриваше главата й, беше внезапно махнато и тя издаде кратко скимтене, когато ненадейната светлина я заслепи. Отвори очи, до ноздрите й достигна уханието на природа — дървета, земя и бълбукаща вода.
Била съм тук и преди.
Стоеше на скала, под нея течеше река, извиваше се стръмно надолу и се вливаше в това, което Харпър тутакси разпозна като Еймити Фолс.
— Красиво е тук, нали?
Тя толкова рязко се извъртя, че едва не се препъна в собствените си крака.
Едър, висок мъж със сивеещи кичури в почти черната си коса стоеше пред нея и спокойно й се усмихваше.
Редом с него се виждаше също толкова висок млад мъж със загоряла кожа, тъмни очи и безстрастно изражение.
— Любимото ми място в тази забравена от Бога пустош. — Възрастният мъж се усмихна. — Между другото, аз съм доктор Суифт.
Пристъпи към нея, но не прекалено близо.
Тя го зяпна смаяно, умът й трескаво се опитваше да разбере случващото се. Какво ставаше?
— Цялата тази история започна с церемония, макар и прекъсната церемония, и… ще свърши с такава. — Той отново се усмихна. — Или поне донякъде. Макар и не на точно същото място. Айзак избра първото. Но той не е тук и не може да избира нищо, нали?
— Айзак? — промърмори младата жена.
Айзак Дрискол е избрал първото място. Първата церемония? Първия път, когато беше стояла на скала като тази. Заедно с Джак. И с още две други непознати деца.
Замъглени картини изпълниха съзнанието й, неща, които винаги беше смятала за сънища или кошмари, или откъслечни спомени от отчаяните й усилия да си проправи път през пущинака… гласовете на туристите, които я бяха намерили, може би… страхът й, студът. Всичко това се бе смесило в една объркана вихрушка в детския й ум, причинявайки смут и прекалено много неизвестни, несвързани представи, които зрялата Харпър едва сега започваше да разбира.
Обаче този глас. Тя си спомняше този глас. Той кънтеше в нея, подтикваше мозъка й да свърже откъслечните спомени, да създаде обща картина.
— Ти — рече тя. — Ти си бил в онази нощ. — Поклати глава. Той я бе отвлякъл… Той бе застрелял родителите й… — Защо? — попита тя. — Защо мен? Защо моето семейство? Какво им причини?
Той изпусна продължителна, страдалческа въздишка, като че ли цялото изпитание бе ужасяващо мъчително. За пръв път, откакто Харпър бе отворила очи, в гърдите й се надигна гняв, примесен с вледеняващ страх. Този мъж. Точно пред нея. Той бе убил родителите й. Отнел ги беше от нея.
— Защото, Харпър, твоят баща, шерифът, търсеше някои изчезнали деца, нашите изчезнали деца, и приближаваше опасно близо към нас. Трябваше да го елиминираме.
Да го елиминират? Изрече го, сякаш беше нищо. Толкова лесно, колкото да се убие досадна муха.
— Какво се случи с тях? — задавено попита тя.
— О, не се тревожи, те дори не са разбрали какво става. Един от моите хора застреля родителите ти, докато пътуваха с колата, причинявайки катастрофата. Ние не очаквахме ти да си в колата, но ти беше там, в безсъзнание на задната седалка. Ти беше оцеляла. Упоихме те с хлороформ, за да продължиш да спиш, и решихме да те присъединим към останалите. Знаехме, че полицаите няма да те търсят. — Той махна с ръка наоколо. — Това са хиляди акри дива земя. Не би могло да се измисли по-добро място за укриване.
Те бяха бутнали колата в каньона, бяха я скрили, така че никога да не бъде открита. И нямаше да бъде, ако не беше Джак. Зави й се свят. Но как е попаднал джобният нож в мен? Дали умиращият й баща някак си не го бе пъхнал в джоба й? При мисълта болка прониза гърдите й, тъй като това бе единственото правдоподобно обяснение. Позата на скелета на баща й. Извърнат към задната седалка. Към нея. Умиращият й баща се беше опитал да я защити.
Доктор Суифт се извърна за миг и Харпър се зачуди дали да не връхлети отгоре му и да го повали, но той беше твърде далече, за да го изненада, два пъти по-едър от нея и тя не притежаваше оръжие. Без да се брои по-младият мъж, който, макар и да не бе представен, също присъстваше, вероятно като охрана на доктор Суифт. Доктор Суифт се обърна с гръб към нея.
— Противно на всички очаквания, в онази нощ ти успя да се измъкнеш от дивата гора. — За миг доби почти развеселено изражение. — За известно време ние те наблюдавахме отблизо, но ти нищо не си спомняше. За твой късмет. След това знаехме, че е прекалено рисковано отново да се опитаме да те отвлечем. По онова време — въздъхна той — беше останал само Джак. Нашият експеримент ужасно се обърка. — Мъжът се усмихна, зареял поглед отвъд нея, към водопада. — Но Джак… ах, Джак. Жалко, че ние нямахме поне хиляда като него. Дрискол бе започнал да го изпробва как ще реагира, когато отново го върнем в обществото. Той се справяше много добре. Духовно силен и впечатляващо… цивилизован. Ние бяхме толкова близо до възможността да го инструктираме, да го подложим на по-специализирано обучение. Боравене с оръжие, ръкопашен бой… щеше да е нужна само една година, може би по-малко, преди да го обявим за наддаване. Мога само да си представям офертите, които щяхме да получим за него. Срамота. Каква загуба. — Лицето му се изкриви от дълбока тъга, преди бавно и дълбоко да си поеме дъх. — Но не било писано да стане.