Главата й се завъртя при мисълта какво бяха причинили на Джак. Да го инструктират? Което означаваше да му съобщят, че целият му живот е бил една ужасна лъжа? Да го обявят за наддаване? Ужасът впи остри нокти в гърдите й. Жалко, че ние нямахме поне хиляда като него? Кои бяха тези ние? Той и Дрискол? Или имаше още? От мащабите на тази извратеност, за която слушаше, главата й се замая.
Той поклати глава.
— Не можеш да си представиш, Харпър, каква е значимостта на нашето дело. Идея си нямаш. Съжалявам, че се налага да те нараня. Но просто не можем на този етап да оставим работата недовършена. Прекалено много е заложено на карта. Трябваше да се погрижим за това, за теб, още преди години, но сега можем само да се поучим от грешките си, за да бъдем по-… ефективни в бъдеще.
Тя тръсна глава, неспособна да повярва на ушите си. Ужасена.
— Искаш да кажеш, че има и други?
— Искам да кажа, че сме организирали всичко. Имаме други като Джак, които вече са огромен успех. Моят телохранител, Дейри, е чудесен пример. Моят феномен. Само на деветнайсет години. — Погледна назад към младия мъж, застанал с безизразно изражение зад него. — Нали така, Дейри? — Очите на Дейри се отместиха към него и той кимна, без лицето му да трепне. — И — продължи доктор Суифт — има и още, които са многообещаващи. Аз не съм единственият, който подкрепя идеята, че нашата програма е много полезна. Съществуват мнозина дарители и клиенти, които разбират, че нежеланите деца на наркоманите и крадците само задълбочават упадъка на обществото. Това вече се случва. Виж само нашите градове. Политиката на правителството към тези хора не постига целите си. Тъкмо обратното, само влошава нещата. Ние се стремим да подобрим нещата. За съжаление, нашето първо изследване се провали почти изцяло. Но ние извлякохме поуки, приспособихме се и сега, сега се постигат такива удивителни резултати. Истории за оцеляване, на които човек не може да повярва, придобиване на най-различни и ценни умения от захвърлените.
Той се засмя, весел звук, който дори вятърът не пожела да подеме. Той отекна край тях, висок и смразяващ кръвта.
Харпър преглътна. Нашето първо изследване се провали почти изцяло. Нашето първо изследване. Тя. Джак. Другите две момчета. Те са били обектите на първото изследване. И то е пропаднало. Така че сега този мъж щеше да довърши работата. Две от момчетата вече бяха мъртви, сега беше нейният ред.
Ами Джак? Обля я друга вълна на ужас и тя изохка, но стонът й се удави в грохота на падащата вода.
Глава 47
Джак се прокрадваше през гората, звукът на шумоляща вода поглъщаше останалите звуци покрай него. „Ще се срещнем на върха на Еймити Фолс — пишеше в бележката. — Те знаят, че си виновен, Джак. Знаят, че си убил Дрискол. Не мога да им позволя да те отведат. Нека да изчезнем заедно в гората.“
Отначало сърцето му се бе свило от разочарование и тъга. Харпър мислеше, че той е виновен? За убийството на Дрискол? Тя знаеше, че това не беше истина. Той й бе разказал всичко. Това, което бяха споделили… плановете, които бяха начертали… Нека да изчезнем заедно. В това нямаше смисъл. Един от полицаите, които дойдоха в Торнланд, когато отведоха дядо му в болницата, го бе докарал до апартамента й. Той бе хукнал към вратата й, нетърпелив да й разкаже за всичко, което се бе случило. Но нея я нямаше, беше изчезнала от апартамента, въпреки че беше обещала, че ще го чака там.
Нещо не беше наред.
Той извърна лице към нежния вятър, наклони глава, за да улови… ето. Помириса я. Въпреки свежия минерален мирис на течаща вода, въпреки миризмата на… друг човек. Мъж. Не, двама.