Пристъпи напред, приведен, безшумен. Стигна до края на гората, движейки се в сенките, използвайки светлината и тъмнината, за да се приближи.
— Знам, че си тук, Джак! — извика единият от мъжете и Джак застина, в гърлото му се надигна ръмжене, което той потисна. Този глас. Той познаваше този глас. — Камери. Те дават предимство, въпреки умението ти да се прокрадваш незабележимо. — Мъжът погледна към Харпър, която стоеше близо до водопада, и се усмихна. Друг мъж, по-млад, стоеше зад мъжа, който говореше, с приковани в тъмната гора очи, където Джак се спотайваше. — Разбира се, не можем да ги поставим навсякъде. Но въпреки това получавам многобройни снимки на телефона си. Изключително интересно представление. Истинско риалити шоу, ако изобщо може да се каже, че действително съществува такова.
Този мъж също бе наблюдавал Джак? Чудовището, което през онази нощ беше на върха на онази скала?
Гневът се надигна в Джак, гняв и мъка, и той внезапно видя живота си — всичките си страдания — в различна и още по-ужасяваща светлина. Но преобладаващата емоция беше страхът. Кожата му настръхна. Гърдите му изгаряха. Страхът за Харпър, изправена пред мъжа, който Джак знаеше, че смята да я нарани.
Мъжът кимна към младия мъж зад гърба си.
— Дейри.
Дейри извади пистолет от джоба си и кръвта на Джак се смрази.
— Излез, Джак — рече по-възрастният мъж, този със сивите кичури в тъмната си коса, като на скункс. — Безсмислено е да се криеш в гората.
Джак се поколеба само минута, преди да излезе от сенките.
Мъжът се усмихна, изражението му изглеждаше наистина… приятелско.
— Здравей, Джак. Боже, на живо си дори още по-голям. За мен е… истинско удоволствие да те видя.
— Джак — обади се Харпър, погледът й се стрелна към оръжието в ръката на другия мъж, усмивката й посърна.
Джак се отправи към нея и нито един от двамата мъже не го спря. Когато измина почти цялото разстояние до мястото, където стоеше Харпър, по-възрастният мъж каза:
— Така е добре. Остани там. — Въздъхна. — Ще ти обясня нашата мисия. Е, може би ще се запиташ защо ти го казвам? Защото ти заслужаваш да знаеш. Заслужаваш да разбереш, че твоята саможертва не е била напразна. Тъкмо обратното. Вие сте част от нещо много по-голямо и от двама ви. Въпреки това, което трябва да се случи днес тук, аз ви уважавам. Гордея се с вас, възхищението ми към вас двамата е безгранично.
Въпреки това, което трябва да се случи днес тук. Мислите на Джак препускаха, опитвайки се да разбере. Този мъж, той беше там в нощта, когато всичко започна. Той е работил заедно с Дрискол. Наблюдавал е камерите. Видял е всичко. Мислите му се объркаха, мозъкът му зажужа.
— Разбирам защо си убил Дрискол, Джак. Наистина разбирам. Всичко толкова се обърка. Ако имахме възможността да те инструктираме, да ти обясним, ти щеше да разбереш нашата цел, щеше да бъдеш горд със страданията, които си преживял. — За миг върху лицето му се изписа искрено разочарование, но после се усмихна. — Ах, както и да е. Станалото станало.
Мъжът смяташе, че Джак беше убил Дрискол. Той бе оставил бележката в апартамента на Харпър.
Очите на Джак срещнаха очите на Харпър, пълни със страх, питащи. Вярващи. Тя знаеше, че това не беше вярно. Знаеше, че той не беше убил Дрискол. Тя му се бе доверила през онази нощ, осъзна той. Беше пъхнала джобния нож в ръката му, защото му се бе доверила, че може да направи нещо. Погледна мъжа с оръжието, беше прекалено далече и щеше да застреля и двамата, ако се опитаха да побягнат.
Пред него беше оръжие, зад него — бушуващият водопад. Капан. Двамата бяха в капан.
— Доктор Суифт, как… какво общо имат Дрискол и спартанците с всичко това? — попита Харпър с треперещ глас.
Опитваше се да го накара да говори. За да даде време на Джак да измисли какво да предприеме.
Доктор Суифт въздъхна.
— Дрискол беше обсебен от историята, от спартанците. — Махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Ние обичаме да предоставяме на водачите на нашите лагери известна свобода на въображението. — Извърна се леко към мъжа зад него. — Дейри знае за това, нали? — Дейри не отговори, но Джак видя нещо да проблясва в очите му, ала тутакси изчезна. Доктор Суифт отново се обърна към Харпър и Джак. — Но виждате ли, спартанците привлякоха вниманието ни към един много важен факт. Дрискол беше прав: имаше много да се научи. Разбирате ли, те са започвали с децата. Точно това породи нашата идея. Защо да се опитваме да променяме вече зрели хора, които не може да бъдат променени? Да ги обучаваме, да ги вкарваме в безполезни програми, които показват слаби резултати. Всъщност нищо не се променя, разбирате ли? Всичко се корени в произхода и в средата. И така цикълът продължава. Твоята собствена майка е доказателство за това, Джак. Самата тя дете на наркоманка, отгледана от системата. Какво прави тя? Става майка тийнейджърка, пристрастена към наркотиците, готова да продаде детето си, за да получи дрога. И цикълът продължава.