Той изсумтя отвратено.
— Какво мислиш, че щеше да стане с теб, Джак, ако тя те беше задържала? Същото нещо, ето какво. Накрая щеше да бъдеш изпратен в групов дом и щеше или да се превърнеш в заплаха за околните, или щеше да свършиш в затвора. И в двата случая ще си бреме за обществото, само пропиляване на средства, за да се създават още подобни на теб. Мислиш, че това не е истина? Прочети проучванията. Обществото е създало система, която поощрява отглеждането на дегенерати, престъпници и хищници.
Доктор Суифт зарея поглед в далечината, преди отново да заговори:
— Айзак беше прав и за още нещо. Джак беше отнет от майка му и отгледан от самотна гледачка по примера на спартанците. Това, изглежда, показа най-добри резултати. Но разбира се, те са знаели какво правят, нали? Ти разбираш всичко това, нали, Джак?
Да, Джак разбираше. Поне достатъчно, за да му се догади.
— Само за твое сведение, Джак, аз се опитах да убедя Айзак, че поне трябва да те научи как се пали огън. Но той категорично отказа. Обичаше да открива какво ново ще му предложиш в замяна на кибрит. — Поклати глава, стиснал устни.
Да пали огън? Светът се завъртя около него. Сърцето му се свлече в петите. Погледна Харпър и лицето й… изглеждаше така, сякаш думите на доктор Суифт я карат да плаче.
— Каква ирония само, че ти, Харпър, накрая попадна в системата за приемните грижи, която ние смятаме за безполезна, при това заради нас. — Той се усмихна, но от тази усмивка на Джак му призля още повече. — Но точно заради това ти би трябвало най-добре от всички да разбираш, че онази система не работи. Щеше ли да бъде по-лошо, Харпър? Да живееш тук? Свободна? Не да се ослушваш за всеки шум през нощта?
Суифт втренчи поглед в нея, сякаш знаеше какво се бе случило с нея, докато ръката му описваше широк кръг наоколо. Харпър сведе глава, лицето й беше бяло като топящия се сняг. Джак направи към нея крачка, две.
Свободна? — помисли си той. Нямаше свобода в това животът ти да бъде променен, да бъдеш наблюдаван, използван и лъган.
— И така, какви са приложенията за тези програми, може да попитате? — продължи доктор Суифт, направи няколко крачки, сетне се обърна.
За миг Джак срещна погледа на Харпър. Всичко ще бъде наред, искаше да й каже, дори и само за да я успокои.
Реката беше отляво, гората — твърде далече отдясно. Нямаше смисъл да тичат в нито едната от двете посоки, убиецът на доктор Суифт щеше да ги застреля. И после какво? Ще заровят телата им някъде тук, така че никога да не бъдат намерени.
— Има толкова много вълнуващи приложения — не спираше речта си докторът. — Тези хора, тези оцелели, по-късно обучавани да си служат с всякакви оръжия, ще докажат стойността си, волята си да се бият, отново и отново, и отново, при най-трудни условия. Обстоятелства, които биха победили и най-силните мъже. Или жени. Те вече се използват от богатите хора и правителствата по цял свят. Елитна охрана. Дори убийци, когато е в името на нещо по-добро. — Усмихна се като горд баща. — Те са войници. Най-добрите от всички. Наблюдавани от раждането им. Уважавани. Заради живота им, уменията им, заради доказаните им смелост и издръжливост, заради необикновените им духовни и физически качества.
— Ами онези, които не оцеляват от вашето… обучение? — попита Джак и сърцето му се сви при спомена за лицата на другите две момчета през онази нощ на скалата, лицето на момчето, което беше убил.
Мъжът сви рамене.
— Дори и да умрат, те ще умрат като герои. Няма по-добра съдба от тази. Да, ние заменяме една програма с друга. Но нашата действително променя човешките съдби. — За пръв път, откакто Джак бе дошъл, видя гняв в изражението на доктор Суифт. Мъжът пое дълбоко дъх, сякаш да се успокои. — Дори една малка част от тези нежелани деца да влязат в нашата програма, само си помисли с колко ще спадне нивото на престъпността. Помисли си за ползите за обществото. Само си помисли за всичко това.