— Тези хора — намеси се Харпър с треперещ глас. — Какво ви кара да мислите, че няма да ви изобличат?
— За съжаление, сега случаят е точно такъв. — Махна с ръка към двамата и кимна към оръжието в ръката на Дейри. — Колкото до останалите, онези, които приемат мисията си, завършват обучението си в нашите лагери и след това преминават през инструктажите, те ще постигнат вълнуващи кариери и ще се превърнат в герои, пред които останалите ще бъдат едни неудачници и отрепки. Самата утайка на обществото. — Замълча за миг. — Ние ще организираме още лагери за обучение, ще ги изпълним докрай. Вместо да вкарваме тези деца в системата за социални грижи, те ще влязат в нашите програми. Ще дойдат като жертви и ще излязат като победители. Цялата страна ще спечели, обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.
Хора ще купуват отраснали деца за своя изгода, помисли си Джак, докато пълното осъзнаване в какво е бил превърнат животът му го заля като огромна задушаваща червена вълна. Целият му живот, всеки момент е бил посветен на това.
И ако не откриеше начин как да измъкне Харпър и себе си от този капан, ако не откриеше начин как да оживеят, тогава стотици други деца щяха да бъдат подложени на същите страдания като неговите, щяха да бъдат наблюдавани като него, използвани, убивани или изоставени, за да умрат.
Той се заслуша в грохота на водопада зад гърба си, боейки се, че единственият спасителен път беше надолу. Отново.
Глава 48
— Ехо, Харпър? — Лори бутна вратата, която беше леко открехната, когато тя пристигна пред апартамента на Харпър. Влезе бавно, колебливо, обзета от нарастващо безпокойство. — Харпър? — извика отново. — Аз съм Лори Галахър.
Малкият тавански апартамент беше подреден и чист, леглото беше оправено, обувките подредени до вратата. Въпреки тревогата, която Лори бе изпитала, когато завари вратата отворена и празния апартамент, не можа да сдържи усмивката си при вида на усилията, направени от младата жена, за да превърне този малък апартамент в уютен дом. Обстановката беше приятна и непретенциозна, също като момичето, с което Лори тутакси се бе почувствала свързана.
Влезе в малката кухня, остави торбата с продуктите и домашно приготвения бананов хляб върху кухненския плот. Кой ще има време да пазарува и готви, беше си помислила тя, когато се налагаше да се справят с такава съдбовна промяна, пред каквато беше изправен Джак. А също и Харпър. Знаеше, че тя го обича, а това означаваше, че неговите проблеми бяха и нейни. Джак щеше да бъде в участъка още два часа, затова тя бе купила някои неща в супермаркета и беше дошла, за да ги остави. Когато узна за шахтата на старата мина, за немислимите неща, открити там… изпита нуждата да направи нещо. Най-вече искаше те да знаят, че не са сами.
Разопакова продуктите и тревогата й нарасна, когато не чу стъпките на Харпър да приближават. Дали не е отскочила до някоя съседка? Или е отишла някъде наблизо и затова не си е направила труда да заключи както трябва вратата?
Престани да си вреш носа в работите на хората, Лори! — смъмри се тя.
Може би се обаждаше просто онази майчинска част от нея, която бе обичала и изгубила любимото си чедо, и винаги щеше да си мисли най-лошото, когато ставаше дума за обичните й хора.
В ъгъла на плота имаше бележник и тя пристъпи натам, възнамерявайки да остави бележка за храната. Но отгоре някой вече беше оставил напечатана бележка. Лори прочете първия ред и загрижеността й нарастваше с всяка следваща дума, докато бързо я дочиташе.
Сгъна бавно бележката и я пъхна в джоба си, преди забързано да напусне апартамента на Харпър.
Четиридесет и пет минути по-късно Лори спря на алеята пред дома си, а след двайсет секунди влизаше тичешком в къщата.
— Марк? — извика, захвърляйки чантата и ключовете върху малката масичка във фоайето. — Марк?
— Хей — отвърна той, излизайки от кухнята. — Какво е станало?
— Обаждах ти се — рече тя, когато той я посрещна в коридора.
— Извинявай. Току-що се върнах от болницата. Холстън Феърбанкс получи инфаркт. По дяволите, сигурно съм забравил да включа отново телефона си.
Лори застина, очите й се разшириха.
— Холстън Феърбанкс е получил инфаркт? О, боже! — Поклати невярващо глава.
Това можеше да почака минута. Извади бележката от джоба си и я тикна в ръцете на съпруга си.
— Това беше в апартамента на Харпър. Оставила го е за Джак. В това… няма смисъл. — Тя замълча. — Нали?