Марк набързо прочете бележката и веждите му се сбърчиха.
— Убил е Дрискол? Еймити Фолс? Те ще… избягат заедно?
— Ти по-рано говори надълго и нашироко с Джак. Това има ли някакъв смисъл?
Сърцето й лудешки препускаше. Само тя ли не искаше да намери смисъл? Дали единствено уязвимите й емоции не й позволяваха да приеме, че двамата души, към които толкова внезапно се беше привързала, просто ей така ще се вдигнат и ще заминат?
Марк поклати глава.
— Не. По-рано получих пълните му показания за смъртта на Дрискол. — Веждите му се сбърчиха още повече, докато обмисляше възможността Джак да го е излъгал. Сетне се изгладиха. — Не. Но Харпър не вдига телефона си, затова не можах да се свържа с него. Дали той би могъл да се чувства… не знам, някак си отговорен за инфаркта на дядо си? Очевидно той го е намерил и е съобщил на семейството. Но това? — Агентът вдигна бележката. — Не. И какво? Защо ще се разгласява, че ще се срещнат при водопада? — Извърна поглед и стисна устни. — По дяволите, та Джак би могъл да избяга там по всяко време, ако е имал подобно намерение.
Лори за миг остана втренчена в него.
— Имам лошо предчувствие, Марк.
Двамата постояха така известно време, докато помежду им сякаш преминаха толкова много неща. Споменът за мига, в който Лори бе споменала тревогата си за постоянно излизащите синини по тялото на Аби — синини, които си обясняваха с различните видове спорт, с които тя се занимаваше, но майчинските й инстинкти й нашепваха, че трябва да запишат час за преглед при лекар. Диагнозата. Битката. Загубата накрая. Немислимата болка. Тяхното отдалечаване…
Макар че той винаги се бе вслушвал в нейната интуиция. Никога не я бе карал да се чувства глупава или неразумна.
— Трябва да отидеш там. При водопада. Те се нуждаят от теб — настоя тя.
Той я погледна втренчено за секунда, сетне кимна.
— Ще си облека палтото.
Лори сграбчи ключовете на колата, докато той обличаше палтото и нахлузваше ботушите.
— Те са борци — рече тя по-скоро на себе си, за да се убеди, че бяха добре.
Марк отвори вратата и се спря. Обърна се, направи няколко крачки към нея и ръцете му я обгърнаха, притиснаха я към гърдите му.
— Нашето момиче беше борец, също като теб, Лори. Тя се бори до самия край. Би искала и ние да се борим. Но ние спряхме да се борим. За самите нас. Трябва отново да започнем. Няма да те изгубя.
Гласът му бе натежал от емоции и една буца сякаш заседна в гърдите на Лори, толкова голяма, че дъхът й секна. Радост разцъфна в душата й. Лумнала надежда за живота им.
Лори кимна, по страните й се стичаха сълзи.
— Върни се у дома — задавено промълви. — И доведи онези деца със себе си.
Глава 49
Обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.
Мили боже! Той е психопат. Наистина ли мислеше, че нормален човек със здрав разум ще приеме всичко това? При все това ледени пипала се разпростряха по тялото й, когато Харпър осъзна, че вече други бяха предопределени да се подчинят на тази лудост. Не само предопределени, но вече подчинени. Колко още души страдаха там някъде? Опитваха се да оцелеят, подложени на невъобразими ужаси и нечовешки изпитания точно в този момент? Младата жена потръпна.
— Наистина ли мислите, че хората ще приемат това? — попита тя, стремейки се не толкова да получи отговор, колкото да го накара да продължи да говори, докато измисли някакъв план.
Да измисли нещо. Независимо колко дребно.
— Права си. Виждам как вие двамата ме гледате — каза доктор Суифт, едва успявайки да проникне сред препускащите мисли в главата й. — Това може би е неприятно за някои. Те няма да разберат целта, облагите. — Залюля се на пети. — Но има много други, които разбират, и те са тези, които са от значение. А резултатът говори сам за себе си. Не е ли вярно, Дейри?
— Да, сър — заговори за пръв път мъжът, на име Дейри, и кимна леко с глава към доктор Суифт.
О, боже! Те бяха убедили поне неколцина от оцелелите, че всичко това е нещо правилно. Тази лудост беше невероятна!
Този мъж бе убедил себе си, че действа в името на добруването на обществото, но в същото време печелеше от нещастието на хората.
Застанал до нея, Джак усилено мислеше. Тя го погледна и го разбра. Въпреки страха, сърцето й се успокои. Беше му се доверила преди петнайсет години, вярваше му и сега. Не да оцелее от тази лудост, осъзна младата жена. Но да се бори, да опита. Да положи всички усилия, макар да е безнадеждно. Беше го съзряла в характера му дори тогава, внезапно я осени прозрението. Той бе стиснал юмруците си. Споменът проблесна за миг, сякаш приливна вълна нахлу в главата й, съзнанието й призова онзи неясен момент. Той бе стиснал юмруците си. Трепереше като всички тях, но бе стиснал юмруците си… и тя бе разбрала.