Срещна погледа му и времето застина. Лицето му доби напрегнато изражение, преди бързо да погледне назад и сетне отново да се извърне.
Назад. Към водопада.
Това е нашият единствен път за спасение.
Стомахът й се сви. Страхът я прониза. Водата бучеше, мъжът пред тях продължаваше да говори и да крачи, зло се лееше от устата му. Харпър вече не можеше да го чува заради тътена на водопада и жуженето в главата й. Джак я приближи с една крачка, после с още една. Харпър го погледна в очите и я обгърна странно спокойствие.
Мъжът пред тях нямаше да им позволи да се измъкнат. Нито преди, а особено сега, след като бе споделил с тях налудничавите си идеи. Те бяха недовършената работа преди, а сега се бяха превърнали в огромна пречка. Той щеше да ги застреля и който и да работеше с него — някаква огромна мрежа, както изглеждаше, — щеше да му помогне да се отърват от труповете им някъде в тази безбрежна пустош. Никога нямаше да бъдат намерени, но дори и да ги откриеха, нямаше да има никакви доказателства кой и защо ги беше убил. А ако никога не ги намереха? Дали другите щяха да повярват, че заедно са избягали? Но дори и да не повярват, как можеше да бъде доказано, че не са? Хората смятаха Джак за див, непредсказуем, нецивилизован, а Харпър за объркана и емоционално нестабилна — белязана завинаги от травмата от загубата на родителите си, а после отраснала без истински дом. Кой можеше наистина да знае какво са направили и защо? Щяха да ги търсят известно време, а после… Всичко щеше да се забрави.
Мъжът пред тях също го знаеше.
Но той не очакваше, че те ще скочат.
Да, единственият им изход беше да полетят надолу. Също както първия път. Тогава бяха оцелели, въпреки всички очаквания, но каква бе вероятността отново да се спасят при такива нищожни шансове? Почти никаква. Може би нямаше никаква надежда. Падането беше едно, бързеят отвъд — нещо съвсем друго. Предателски. Смъртоносен. Пълен с подводни скали и течения, които Харпър знаеше, че бяха отнели няколко човешки живота. Тогава защо се чувстваше толкова обнадеждена?
Защото те щяха да оцелеят или нямаше — заедно.
Харпър стисна юмруци. Очите на Джак се сведоха надолу. Той беше видял. Той знаеше.
Да го направим. Заедно. Отново.
Беше готова, осъзна тя, чувстваше се невероятно спокойна и умиротворена. Там, застанала на ръба на бездната заедно с Джак, готова да рискува всичко, тя прозря с невероятна яснота каква щастливка е била, макар че никога досега не се бе смятала за късметлийка. Толкова много неща се бяха подредили идеално, така че да може през онзи нощ да се измъкне от пустошта. Дали беше само късмет, или нещо повече? Съдба? Божия намеса? Или помощта на обичните й родители? Не знаеше. Но знаеше, че беше преизпълнена с благодарност, защото също като Джак тя бе оцеляла, за да бъде там, когато той се появи за втори път в живота й.
Джак. Нейният Джак. Той бе пожертвал собствения си живот, за да спаси нейния, и тя нямаше да опорочи този жест с ненужни съжаления. Той я бе спасил и тя бе благодарна за всяка секунда от живота, който й бе подарил. Дори и за моментите, в които се бе борила, страдала и чувствала като жертва. Тя не беше жертва. Тя беше победител, както бе казал доктор Суифт. Не защото е била включена в програмата. Тя се бе борила и бе изплувала нагоре и нагоре, отново и отново. Това я бе направило по-силна, по-добра, беше я накарало да цени добрите моменти и да уважава собствените си умения за оцеляване.
Сякаш за един кратък миг един облак се бе отместил от слънцето. И в този кратък отрязък от време тя видя ярката, чудодейна, понякога изпепеляваща, често заслепяваща светлина на това, което бе представлявал животът й. И Харпър беше благодарна за това. За всичко това. За всеки миг. Защото беше неин. И разбра, че на този свят не можеше да получиш радост без болка. И тя ги бе имала. Беше ги скътала в душата си и ги обичаше поравно. Този момент. Точно тук. Обичаше живота си. И заради тази велика, несравнима любов — внезапното и дълбоко осъзнаване на многобройните дарове, които бе получила — тя бе готова да поеме всякакъв риск, за да продължи да живее. Заради себе си. Заради него. С него.