Доктор Суифт не преставаше да крачи, ала тя вече не обръщаше внимание на думите му. Макар че той се подготвяше, готов да ги застреля там, където стояха. Харпър отстъпи крачка назад, Джак я последва. Дейри видя какво правят, вдигна оръжието си и в този миг те и двамата се извърнаха, ръката на Джак сграбчи нейната, стискайки я здраво. Тя чу изсвистяване и нещо прелетя покрай бузата й. Джак я привлече към себе си, за да се притиснат един в друг. Двамата се приведоха, отстъпвайки назад. Младата жена чу вика на доктор Суифт от по-отблизо, също както през онази нощ, само че този път придружен от свистенето на куршумите над главата й.
Земята се продъни под нозете им и те полетяха надолу, заобиколени единствено от грохота на водопада. Прониза я остра болка, когато се блъсна в ледената вода. Викът й бе понесен от дивия рев на бушуващата стихия. Ръката на Джак я стисна по-здраво. Той нямаше да я пусне. Знаеше го. Веднъж вече го бе доказал.
Дръж се — чу тя сред боботенето на водата. — Дръж се.
Шепотът се надигна от глъбините й, изпълни главата й, сърцето й, душата й. Сега беше изтъкана само от усещания, от инстинкти и желанието да живее и тя го чу толкова ясно. Познаваше този глас. Този шепот. Принадлежеше на майка й.
Повече не можеше да сдържа дъха си. Дробовете й изгаряха, тялото й бе смазано, подмятано от пенещата се вода, докато продължаваха да пропадат надолу.
Последва ужасяващият удар, когато удари повърхността, дробовете й крещяха, ръката й стискаше, стискаше. Той също я стискаше. Бяха заедно, гмуркайки се надолу, надолу и после нагоре, нагоре. Силните му крака ритаха мощно, изтласквайки ги нагоре към светлината, докато дробовете й пламтяха и тя се опитваше да се държи, да се държи, главата й се пръскаше, светлини премигваха, докато…
Харпър отвори уста и задъхано пое глътка въздух в мига, в който изплуваха, въздушната струя нахлу и изпълни измъчените й дробове.
После отново се потопиха, течението ги подхвана, докато се преобръщаха с разперени ръце.
Дръж се. Дръж се.
Смъртоносните бързеи бяха пред тях. Харпър отчаяно се опитваше да се залови за нещо. Нещо, което да ги закрепи, да ги предпази от скалистите глъбини, които щяха да ги повлекат все по-надолу и по-надолу.
— Хвани това! — изкрещя плътен глас.
Харпър ахна, неспособна да види кой го извика сред пръските вода, но зърна големия тежък клон пред тях.
Опита се да заплува към него, но течението я отнесе. Джак стисна още по-здраво ръката й и със силен крясък я придърпа по-близо до себе си, докато плуваха срещу течението, обединили усилия, за да стигнат до спасителния клон.
Джак мощно изкрещя още веднъж, двамата се приближиха още по-близо един до друг, а Харпър се протегна и едва успя да сграбчи края на клона. Той се изплъзна от пръстите й, тя отново го хвана и го задържа, докато Джак изплува зад нея и също улови клона. Двамата едва успяваха да си поемат дъх, вкопчени в малкото парче дърво сред ревящия водовъртеж.
— Продължавайте да се държите! Не се пускайте!
Агент Галахър? Беше агент Галахър, озовал се тук по някакъв невъзможен начин. Той им бе подал клона, влачейки ги срещу течението, пръхтеше от усилието, хлъзгаше се — о, господи, — но успяваше да запази равновесие и да не спира да тегли клона към брега. Стигнаха до брега и Галахър протегна ръка, за да я изтегли върху каменистия насип, заедно с Джак зад нея. Двамата се свлякоха върху калния бряг, борейки се за глътка въздух, целите треперещи и подгизнали до кости.
Ръцете им все още бяха вкопчени една в друга.
Заедно.
Глава 50
Джак привлече Харпър по-близо, макар че едва ли бе възможно да са по-близо, отколкото вече бяха. Освен ако не я отведеше в леглото, което той желаеше. Отчаяно. Искаше да се претърколят двамата, докато я души навсякъде, чифтосва се с нея, пръхти и вие с пълно гърло благодарността си, че е жив…
Не. Това са вълчи мисли, напомни си младият мъж. Но тя харесваше вълка в него, знаеше го. Подуши врата й и я уви по-плътно с болничното одеяло, за да е сигурен, че й е топло. Нямаше търпение да ги пуснат от тази болница със силните си, непознати миризми, които гъделичкаха носа му и замъгляваха мозъка му.
Макар да знаеше, че утре трябваше да се върне отново. Дядо му беше на друг етаж, в това, което те наричаха кома. Сърцето на Джак се сви. Беше изненадан от тъгата, която изпита, когато му съобщиха, че дядо му не се подобрява.
Но той имаше Харпър, имаше своя живот и това бяха нещата, върху които трябваше да се съсредоточи.