После двамата души, Марсия и Гари, които сигурно бяха много важни, за да искат хората да чуят мненията им, заговориха за упадъка на обществото и други неща, на които Джак не обърна внимание, защото беше прекалено зает да души косата на Харпър. Тя още миришеше на неговата Харпър, но също и на реката. Опита се да я притегли по-близо към себе си и тя наполовина се озова в скута му. Погледна го, а той свенливо й се усмихна. Тя тихо се засмя и го погали по брадичката.
Лори изключи телевизора.
— Е, навярно ни стига толкова. А вас двамата кога ще ви изпишат от тук?
— Надяваме се още в следващата минута — отвърна Харпър.
— Сигурна съм, че сте уморени и искате да поспите. Но ако сте гладни, мога да приготвя вечеря… О, предполагам, че искате да останете насаме.
Седнала между Лори и Джак, Харпър стисна ръката му.
— Вечеря с теб и Марк ще бъде добре — рече Джак и наистина го мислеше.
Лори се усмихна, сякаш току-що бе уловила най-голямата риба в реката. Не, не, сякаш… сякаш беше щастлива, че те искаха да бъдат с нея.
— Чудесно.
Вратата рязко се отвори и някой връхлетя в стаята.
— Райли! — възкликна Харпър и прегърна приятелката си.
— О, мили боже, не повярвах, когато го чух! Добре ли си?
Тя отстъпи назад и я огледа по същия начин като Лори.
Двама мъже влязоха в стаята и Харпър им се усмихна.
— Здрасти, Джеф. Здравейте, господин Адамс.
— Харпър.
Двамата я прегърнаха, преди да се извърнат към Джак и Лори. Харпър им каза имената и обясни на Джак и Лори, че това са Райли и Джеф и господин Адамс, макар че той за пръв път чуваше за тях. Представяне, припомни си той думата, която бе научил от дядо си. Добри маниери.
Всички си стиснаха ръцете. Джак видя как Райли изгледа Харпър и устните й беззвучно промълвиха: „О, мили боже!“, преди да отклони поглед към Джак. Той не бе сигурен какво означава това, но не мислеше, че това са добри маниери.
— Ще се радвам всички да ми гостувате за вечеря, ако сте свободни — обади се Лори, а Райли стисна ръката на Харпър между дланите си.
— С удоволствие.
После всички заговориха едновременно, както правеха птиците рано сутрин, щастливи, че са оцелели до новото утро, и шумно чуруликаха, за да ги чуе цялата гора. Или като… ами това беше достатъчно добро засега. Не можеше винаги да умува върху всяка мисъл в главата си. Цивилизованите мисли някой ден щяха да му идват естествено… вероятно.
Харпър срещна очите на Джак и те омекнаха. Тя се усмихна и мозъкът му се изпразни от всякакви мисли, както ставаше всеки път, когато тя го погледнеше така. Обичам те, безмълвно изрекоха устните й. Той й отвърна по същия начин. Обичаше я. Боготвореше я. Ценеше я. И така щеше да бъде винаги. И това беше всичко.
Това беше всичко.
Епилог
Огънят пращеше, сенки танцуваха по стените на библиотеката. Джак се усмихна, изтръгнат от унеса си, когато мирисът на жената, която обичаше, изпълни ноздрите му.
— Здравей, съпруго.
Харпър тихо се засмя, заобиколи креслото и се настани в скута му.
— Някога ще мога ли незабелязано да се промъкна до теб? — попита, обви ръце около врата му и потърка буза в наболата му брада.
Той се усмихна и я прегърна.
— Може би.
Беше очаквал, че обонянието му ще стане по-слабо, след като толкова дълго живееше сред цивилизацията и оцеляването му вече не зависеше от сетивата му.
— Хмм — изхъмка тя и нежно го целуна.
Той погали леко издутия й корем; детето им бе скътано на сигурно място в тялото й. Поне през следващите пет месеца. След това негово задължение щеше да бъде да ги закриля. Да се грижи те да са нахранени, стоплени и с изпълнени докрай сърца. Никога нямаше да приема последното за даденост, след като през целия си живот досега бе задоволявал единствено физическите си нужди. А много често нито дори тях. Заля го вълна на благодарност. Моето семейство. Тези две думи все още караха дъха му да секва от щастие.
Благоговение.
Двамата с Харпър се ожениха шест месеца след като оцеляха от скока от Еймити Фолс. Никой не успя да го убеди, че има някаква причина да чака, макар че агент — Марк — Галахър бе седнал и бе провел с него разговор „по мъжки“ за „благоразумието на търпението“ и „мъдростта на чакането“. Той уважаваше Марк, но искаше час по-скоро да сложи пръстен върху пръста на Харпър. Неговият пръстен и това беше всичко. Искаше всички да знаят, че тя е негова и той е неин. Веднага щом разбра какво правят хората, когато са влюбени и искат светът да го научи, той тутакси помоли Харпър да се омъжи за него. И тя каза „да“. Беше на седмото небе от радост, че тя не се бе съгласила да бъде благоразумна или мъдра и да чака. Те се ожениха в задния двор на къщата на семейство Галахър при залез-слънце, заобиколени от техните нови и стари приятели. Джак мислеше за тези хора като за тяхната глутница и не отхвърляше мисълта. Чувството. Начина, по който това го караше да се чувства свързан. Може би сетивата му щяха да отслабнат, може би не, но част от него винаги щеше да остане дива — момчето, което беше израснало редом с един вълк, който бе обичал като брат — и да отрече това, би означавало да отрече Пъп. Да отрече всичко, което го беше довело до живота, който сега живееше. Живот, който обичаше с цялото си сърце.