И може би беше опасен.
Дори помощник-шерифът Брайтън го стрелкаше подозрително с поглед, сякаш му бяха възложили да превозва диво животно. Но какво? Нима Лукас трябваше да върви пеша повече от трийсет километра в снежната буря само защото бе имал лошия късмет да се натъкне на шерифската кола и познаваше убития? Вярно, освен това той имаше лък и стрели — но те бяха различни и нима не беше логично, че щом някои хора ловуваха по този начин, други също можеха да го правят?
Нямаше представа защо се опитваше да го оправдае.
Стигнаха до нейния пикап, паркиран редом до сува на помощник-шериф Брайтън, от едната страна на който се виждаше надпис „Департамент на шерифа на Хелена Спрингс“, и Харпър се извърна едновременно с Лукас.
Както преди няколко минути в участъка, погледите им се кръстосаха.
— Довиждане.
Кожухът на Лукас се разтвори леко от вятъра и Харпър зърна тъмна тениска под него, която изглеждаше ушита от обикновен памучен плат. Тениска? Нещо, което Дрискол му беше дал срещу риба, горски плодове или дявол знае какво друго? Какво ли е трябвало да разменя, за да остане в имота на Дрискол? Тръпки полазиха по гръбнака й.
— Довиждане — промърмори младата жена.
Когато понечи да се извърне, нещо около врата на Лукас падна върху тъмния плат на тениската, привличайки погледа на Харпър. Кръгъл сребърен медальон с капаче, висящ от кожен шнур. Странно бижу за мъж. Нещо в колието… нещо в него… Харпър осъзна, че затаява дъх, когато се приведе, а ръката й несъзнателно се протегна напред, за да улови медальона между пръстите си, да го разгледа по-добре…
Лукас се обърна, отвори задната врата на колата на помощник-шерифа и я хлопна помежду им. Очите им се срещнаха за един последен път през стъклото, после сувът потегли и изчезна в пелената на падащия сняг.
Глава 8
Изблик на светлина. Джак потръпна, сетне отново потъна в тъмнината. Зарея се за минута, две, но кожата му настръхна от студ. Болка. Да, болеше го, беше му студено… но не толкова студено, колкото му беше… преди. До ноздрите му достигна мирисът на земя… прах, листа и нещо, което не можеше да назове. Миришеше като на урина и той се зачуди дали не се бе подмокрил.
Мислите му се стрелкаха объркано в ума му, докато се опитваше да улови спомена… Нещо се размърда в краката му, той сви колене и ги притисна към гърдите си. Чу се скимтене. Усети още едно движение до рамото си и рязко отвори очи. Спомените за мъжа и скалата и… и… не можеше да си припомни повече от това, но то го накара да се раздвижи и да се изкатери нагоре към кръга от светлина. Измъкна се от дупката, в която се намираше, и се претърколи върху замръзналата земя. От напуканите му устни се изтръгна вик на страх и смут.
Заслони с ръка очите си и зачака да престанат да примигват, после бавно я свали. Гора. И сняг. Слънце. Звук на капеща вода навсякъде около него. Отначало помисли, че вали дъжд, но не, снегът се топеше. Той затвори очи и отвори уста. Усети върху езика си сладкия вкус на прясна вода, стичаща се от голите клони. Облекчение. Облекчение.
Сведе поглед и видя, че тялото му е нашарено със синини и беше само по бельо. От едно далечно кътче на съзнанието му изплува смътният спомен как съблича мокрите си дрехи. Беше му горещо. Изгаряше от жега, а след това… беше паднал. Бързо се озърна и видя, че мястото, от което се бе изкатерил, е бърлога. Около него имаше движещи се същества, скимтящи и топли. Джак рязко пое дъх, падна на колене и надникна в дупката, където почти голото му тяло бе лежало през дълбоката, тъмна нощ. Вътре имаше шест вълчета, четири спяха, а две се взираха в него. Момчето примигна, а те примигнаха насреща му.
Видя очертанията на тялото си там, където се бе сгушил до малките вълчета. Беше паднал в тяхното леговище и те го бяха топлили, иначе щеше да замръзне до смърт.
— Здрасти — изграчи Джак, сълзите запариха в очите му.
Беше изплашен, цялото тяло го болеше и още му беше студено. Трепереше. Беше само по бельо, голите му крака бяха затънали в снега, но внезапно вече не се чувстваше толкова самотен и в гърлото му заседна буца на благодарност.