Всички умираха. Момчето с изкривеното тяло беше мъртво. Онова, което бе избутал нагоре върху корниза, навярно също беше мъртво, както русокосото, което сигурно беше погребано под снега. Мъртво. Сега пет малки вълчета бяха мъртви и последното вероятно също щеше скоро да умре, тялото му щеше да изстине и да се вкочани. И тогава и Джак щеше да умре.
Малкото мършаво вълче вдигна главичка към него, очите му бяха уморени и тъжни, като че ли можеше да чуе мислите на Джак.
— Мисля, че е безнадеждно — прошепна му момчето.
Вълчето се втренчи в него, малкият му език се стрелна навън и близна ръката на Джак. То беше гладно, както и Джак. И двамата имаха нужда от храна, вълчето повече от Джак, виждаше го. Но как ще те опазя живо? С какво ще те нахраня?
Джак се наведе, загреба малко вода от локвата върху земята, образувана от стопилия се сняг. Поднесе я към устата на вълчето и то жадно залочи, сякаш не бе пило вода от векове, очите му не се откъсваха от лицето на Джак.
— Така е по-добре, нали? — попита Джак.
Продължи да му дава вода, докато вълчето утоли жаждата си.
Двамата останаха да седят там дълго време, дрехите на Джак съхнеха, болката от раните намаля, а козината на вълчето се стопли под бледожълтото зимно слънце. Между два изсъхнали стръка, подаващи се от снега, се бе образувала паяжина. Тя проблясваше и бавно се полюшваше от хладния вятър. Напомни му на дантелата на неговата бака. Гърдите му се стегнаха.
Погали малкото вълче.
— Ще те нарека Пъп — прошепна Джак.
Всеки път, когато се протегнеше да го погали, изтръпваше от страх, че може да е студено. Вкочанено. Отлетяло на небето, мястото, откъдето никой никога не се връщаше, дори и да искаше.
И тогава Джак отново щеше да бъде сам. Изгубен и сам.
Внезапно в далечината в небето се появи хеликоптер. Джак рязко пое дъх, скочи на крака и ожесточено размаха ръце във въздуха.
— Тук! — изкрещя. — Аз съм тук!
Подскачаше нагоре и надолу, крещеше, тичаше напред-назад, докато пресипна и мускулите отново го заболяха. Хеликоптерът кръжеше, ала беше прекалено далече, за да го видят. След, както му се стори часове, машината се обърна и изчезна от погледа му.
Джак грабна един камък, хвърли го към празното небе и извика, но от гърлото му излезе само хриплив стон. Върна се при камъка, където бе седял, когато зърна хеликоптера, и се свлече върху него. Пъп сънено го погледна, после сведе глава и затвори очи. Дали хората на онзи хеликоптер търсеха Джак? Дали бака ги бе изпратила, за да го намерят в дивата пустош? Тогава щяха да се върнат. Трябваше да се върнат.
Небето се обагри в оранжево, сетне в пурпурно и слънцето се скри зад планината. Джак беше толкова уморен. Гладът му ставаше все по-свиреп и той не знаеше какво да прави. Вечерта стана по-студена и момчето започна да трепери. Осъзна, че трябва да намери място, където да пренощуват двамата с Пъп и да се стоплят.
А ако никой не го намереше на сутринта, ако хеликоптерът не се върнеше, той трябваше да се опита да намери нещо за ядене. Пъп изскимтя тихо и се сви до бедрото му, като че ли беше съгласен с мисълта.
— Няма да те разочаровам, Пъп — обеща Джак и се почувства по-добре.
Но в същото време се чувстваше зле, защото нямаше представа как да започне или какво да прави. Пъхна ръце в джобовете, сведе глава, за да се предпази от студа на припадащата нощ, и се стресна, когато докосна нещо твърдо и гладко в джоба си.
Нещото, което тъмнокосото момче бе пъхнало в ръката му, преди да паднат.
Извади го от джоба и го погледна. Беше блестящо и той прокара палец върху него.
Джобен нож.
Сърцето на Джак подскочи. Живей! — бе изкрещял на другото момче и може би… може би това е бил начинът на онова момче да му каже същото.
Глава 9
Хижата беше малка, сумрачна и донякъде запусната, с мръсно дървено дюшеме и няколко износени, разностилни мебели. Определено не беше грубоватата, но удобна горска хижа, която Марк си бе представил, когато бе узнал, че Айзак Дрискол се е пенсионирал по-рано и наскоро след това се е преместил да живее тук. Марк завъртя ключа за лампата над главите им, после застана на прага и огледа стаята, преди да пристъпи вътре. Харпър го последва.
Тя се загърна по-плътно в якето и се отмести вдясно от вратата, като пъхна ръце в джобовете.
— Има ли някакъв проблем, че съм тук? — попита, а дъхът й излезе на малки облачета пара в студената стая. — Бих могла да почакам в пикапа…
— Всичко е наред. Криминалистите вече са си свършили работата. А аз може да имам един или два въпроса. — Агент Галахър й се усмихна. — Като цяло обстановката не е това, с което съм свикнал. Ти можеш да забележиш нещо, което аз ще пропусна. Ако някой предмет или нещо друго изглежда странно или не на място, не се колебай да го кажеш.