Не мога да мисля. Не мога да мисля. Защо не мога да мисля? Неговата бака му казваше с намръщено лице, че „е умна маймунка, прекалено голяма за малките си панталони“, но по такъв начин, че той вярваше, че тя въпреки всичко го харесва и обича. Но в момента Джак не се чувстваше никак умен. Чувстваше се… изплашен до смърт.
Стрелна поглед към скалата и видя, че макар да не беше съвсем отвесна, пропастта под нея беше много дълбока. Наистина много дълбока. Не знаеше как да я опише с числа, но беше достатъчно умен, за да разбере, че ако скочи долу, ще умре. Единственото правило е да оцелеете. Или да умрете.
Защо? Защозащозащо? Това не може да е истина. Това не може да е истина.
Нещо изтрещя и сякаш избухна около тях и Джак извика от шок и ужас. Ала преди да се запита откъде идва звукът, усети повей на студен въздух и сетне земята започна да се движи. Да се плъзга. Снегът изчезна под краката му и той се наклони напред, отчаяно опитвайки да се залови за нещо във въздуха. Но нямаше нищо.
Чу как мъжът изкрещя нещо, а в следващия миг Джак също изкрещя ведно с писъците на останалите момчета, когато се плъзнаха от ръба сред взрив от бял прах.
Мислите му продължаваха бавно да се точат. Всичко беше забавено… но после той внезапно беше съвсем буден. Усещаше всеки бесен удар на сърцето си. Усещаше щипането на вятъра, когато блъсна лицето му, подуши нещо зелено, което не можеше да назове с по-подходящо име.
Някой сграбчи ръката му. Малкото момче до него. Очите им се срещнаха за секунда, погледът на тъмнокосото момче бе пълен със същия страх, който изпълваше и неговия. С последни сили Джак изви тялото си, докато светът изчезваше под тях, и здраво сключи ръка около китката на другаря си, така че да падат заедно.
Те се завъртяха, пропаднаха надолу и се удариха в нещо твърдо — частица земя — с шумно изпръхтяване и кратък вик. Болка избухна в тялото на Джак. Усети как хватката на другото момче отслабва, затова затегна своята и двамата продължиха да летят надолу, все още вкопчени един в друг.
Пропадане, летене, падане, удар. Болка.
Толкова бързо. Летяха прекалено бързо. Той не можеше да се залови за нищо, свободната му ръка се протягаше, сграбчваше само пустотата, изплъзваше се.
Удар. Двамата изкрещяха, когато се стовариха върху малък корниз, тутакси се изтърколиха, пуснатите им ръце се изстреляха и се заловиха за ръба.
Имаш ли воля да оцелееш?
Да!
Можем да успеем. Можем да го направим.
Взираха се в мрака, сълзите се стичаха по лицето на по-малкото момче, дъхът им излизаше на накъсани хрипове. Другите две момчета прелетяха покрай тях, виковете им отекнаха в мрачната бездна отдолу.
Дробовете на Джак изгаряха при всяко вдишване, тялото му пламтеше от болка. Обзе го ужас. Всичките му сетива внезапно оживяха. Той се чувстваше жив, вече не беше под водата, нито полузаспал, а зловещо буден.
Все още стиснал ръката на другото момче, Джак повдигна и двамата, вкопчвайки се в ръба на корниза, за да се хванат с две ръце за него. С един бърз поглед разбра, че корнизът беше прекалено тесен, за да побере и двамата, но до него стърчаха гънки корени на дървета, които навярно водеха към по-стабилна и здрава площадка. Шанс. Малък, малък шанс.
На бледата лунна светлина Джак забеляза, че големите очи на момчето започват да се притварят, от носа му шуртеше кръв, лицето му бе изподрано и окървавено, главата се люшкаше на раменете му, все едно че се унасяше в сън. Ръцете му трепереха, ноктите му посиняха от стискане. О, Господи.
Не споменавай напразно името Господне. Къде бе чувал тези думи? От онзи тлъст, вонящ пощаджия?
Гласът на бака отекна в главата му, вдъхвайки му малко сили, и той се улови по-здраво, знаеше, че може да се изкатери нагоре, ако се опита. Ала на корниза имаше място само за един. Полузатворените очи на другото момче се втренчиха в него, устата му леко се отвори, докато кръвта продължаваше да се стича по страните му.
След малко щеше да се пусне.
Ако Джак искаше да се изкатери върху корниза и да пропълзи по корена като змия, така както правеше у дома, когато беше кралят на гората — мястото с дървета зад дома му, където той си играеше почти по цял ден, защото неговата бака вярваше, че децата не биваше да бъдат досадни, винаги досадни, трябваше да го направи сега. Или… можеше да спаси другото момче и да се осланя на късмета си при падането.