— Смятам да проуча живота му. Аз също съм доста озадачен.
Лукас не беше много разговорлив в участъка, но Марк не беше сигурен дали криеше нещо, или просто не знаеше отговорите на повечето от въпросите, които му бяха задали двамата с Дуейн. По дяволите, Лукас дори не беше сигурен колко годишен е, нито на каква възраст е бил, когато е дошъл да живее в имота на Дрискол. Петнайсет зими, така беше казал, с толкова пусто изражение в очите, че Марк бе изтръпнал. Беше минало дяволски много време, откакто нечии думи го бяха накарали да изтръпне така. Ако трябваше да гадае, би казал, че Лукас е приблизително на възрастта на Харпър — млад, навярно в началото на двайсетте, и много затворен, макар и очевидно корав и много издръжлив. Марк се втренчи в замръзналия пейзаж, високите планини закриваха последните лъчи на залязващото слънце. Трябва да си много корав и издръжлив, за да живееш тук. И може би „корав “ не е напълно достатъчно.
Запита се как Лукас се вписваше в цялата тази история — и дали изобщо се вписваше. Според думите му отношенията му с Дрискол са били изключително ограничени и той го е виждал само пет-шест пъти годишно, дори и по-малко. Трудно бе да се разгадае този мълчалив мъж, който сякаш постоянно бе нащрек, но Марк бе сигурен, че той криеше нещо.
Харпър изглеждаше притеснена, когато пъхна ключа в стартера на пикапа и пусна отоплението на максимум. Снежната буря беше стихнала, но температурата все още беше доста под нулата, съдейки по термометъра, висящ на стената до вратата на хижата на Дрискол. Защо, за бога, някой би искал да живее тук? Този студ беше непоносим. Хапещ и болезнен.
Марк извади телефона си и изпита облекчение, когато установи, че има сигнал. Отвори електронната си поща и се зарадва, като видя, че се е получил имейлът, който очакваше. Кликна върху прикачения файл и сканираната „карта“, която бе намерена върху масичката до леглото, изпълни малкия екран. Подаде телефона на Харпър и тя остана втренчена около минута в изображението, преди въпросително да погледне Марк.
— Това карта ли е?
— Така изглежда. Само че не знам на какво. И какво — посочи с показалец двете червени квадратчета, отбелязани с кръстчета, и малкото черно празно квадратче — означават тези, ако изобщо означават нещо.
Харпър обърна телефона, така че екранът застана хоризонтално, уголеми снимката и увеличи квадратчетата с кръстчетата, после отново ги намали. Изучава ги няколко минути със замислено сбърчени вежди.
— Тази лъкатушна линия може би означава вода? В тази посока има река. — Посочи към хижата на Дрискол. — Или може би е пътека? — Сви рамене. — Но в тази дива местност има стотици пътеки. Тук наистина няма нищо отличително, което бих могла да разпозная.
— Разбирам. Ами когато снегът се стопи?
Харпър се замисли.
— Ако използваме неговата къща като отправна точка, бихме могли да обиколим района и да потърсим нещо, което да ни даде някаква насока за това, което той е отбелязал. — Тя кимна с глава към телефона. — Картата изглежда доста стара с всичките тези гънки и това избледняло мастило. Може би е отбелязал къде има вода или нещо, което е сметнал, че му е необходимо, когато се е заселил тук. Може дори да е маркирал местата, където е наблюдавал животните, за които споменахте. — Харпър отново се взря в телефона. — Покорен? — прочете единствената дума, отпечатана в долния край на листа. — Какво означава това?
— Засега не ми е ясно.
Младата жена изучава изображението още малко, след което му върна телефона.
Марк го пъхна в джоба си, а Харпър даде назад по завоя, за да продължат по покрития със сняг черен път, по който бяха дошли до хижата. Тя беше права, разбира се. „Картата“ най-вероятно бе свързана с местата, откъдето бе наблюдавал животните в този пущинак. Но интуицията му подсказваше, че трябва да открие тези кръстчета и да разбере защо Айзак Дрискол ги е смятал за толкова важни. Съдейки по това колко бе стара хартията, явно я е държал много години до леглото си. Но защо?
Глава 10
Снегът хрущеше тихо под лапите на Пъп, когато изтича до Джак и пусна пръчка в краката му. Джак коленичи, взе пръчката и плъзна ръка по гъстата козина на Пъп, стоплена от зимното слънце.
— Добро момче — похвали го той. — Но днес няма време за игри. — Вдигна поглед към сивото небе, присвивайки за миг очи срещу светлината, сетне го извърна към Пъп. — Трябва да се подготвим за зимата.
При мисълта какво щеше да настъпи скоро, гърдите му се стегнаха.
Студ.
Глад.
Мъки.
Джак не бе очаквал снегът да завали толкова скоро. След като хеликоптерите изчезнаха, се беше старал да следи месеците, които отминаваха, опитвайки се да запомни как се редуваха и колко дни имаше във всеки един, но не беше сигурен, че сметките му са правилни. Или беше сгрешил, или тази година снегът беше подранил. Той бе отишъл до мястото, над което бяха кръжали хеликоптерите, но му бе отнело почти осем дни, за да стигне до там в снега и леда. Обаче след като реши, че това е точното място, въпреки че беше трудно да се каже, от тях нямаше и следа. Сякаш си ги бе измислил. Беше открил един заслон и двамата с Пъп бяха останали известно време в долината, но там беше скалисто и студено и бяха почти на открито, а и нямаше достатъчно храна. Накрая се върна обратно до мястото, откъдето бе тръгнал, където имаше дървета и пещери, а зайците излизаха от дупките си, за да поскачат в снега.