Радваше се, че го бе направил, защото хеликоптерите повече не се върнаха.
Страхът се надигаше в него, отново го завладяваше споменът за изминалите две ужасни зими и как толкова много пъти бе мислил, че ще умре. Но той и Пъп се бяха топлили взаимно и бяха успели да оцелеят, а джобният нож бе осигурил храна и за двамата. Предимно зайци и полски мишки, понякога катерици, месото още бе топло и кърваво. Беше станало по-лесно, превръщайки се във втора природа след първото убито животно, което бе накарало Джак да повръща в снега, а горещите сълзи се стичаха по бузите му, докато се давеше. После бе открил, че когато измие месото в реката, кръвта привлича рибите и той можеше да ги улавя с голи ръце.
Джак смяташе, че рибата е много по-вкусна от полските мишки. Пъп харесваше еднакво и двете.
През повечето време Пъп ловуваше и за двамата, сега когато вече беше голям и силен и подушваше животни, които Джак не можеше. Понякога се връщаше със сърна, а веднъж довлече едно голямо животно, на което Джак не знаеше името, с разклонени рога, два пъти по-широки, отколкото разпънатите ръце на Джак. Месото се запази известно време, но после по него запълзяха червеи и буболечки, така че момчето реши да им го остави да го довършат. Тогава се зачуди дали другите три момчета, които бяха паднали от скалата заедно с него, също са били изядени от червеите и буболечките, но се застави да мисли за нещо друго.
Джак наблюдаваше кои горски плодове най-много харесват птиците и береше от тях и за себе си. Ядеше от същите гъби, с които се хранеха зайците и катериците. Предположи, че щом животните ги ядяха, щяха да бъдат безопасни и за него. Когато водата беше студена, той събираше в шепи рибния хайвер от реката, вкусът му беше плътен и солен.
Искаше да се опита да намери пътя обратно към дома от този пущинак, ала всеки ден бе зает с намирането на храна, с която да запълни празния си стомах, както и на закрито място, където да се подслонят двамата с Пъп от вятъра. А и се безпокоеше, че ако се отдалечи прекалено много, неговата бака никога няма да го намери.
Но през последните няколко дни с Пъп бяха стигнали по-далече, отколкото досега, прекосявайки няколко малки възвишения. Преминаха през реката, която едва не отнесе Пъп, преди Джак да успее да го сграбчи за кожата на врата и да изтегли и двамата на брега. Пред тях се издигаше още една висока скала и Джак искаше да се покатери на върха, за да види дали може да зърне нещо друго, освен дървета, долини, планински хребети и буйни пенливи реки. Може би щеше да види други хора, град и да знае в коя посока да поеме.
Няколко едри снежинки кацнаха върху лицето му и той се изправи, оглеждайки прекалено късите си панталони. Дрехите вече едва му ставаха, пръстите на краката му бяха свити неудобно в прокъсаните ботуши. Питаше се какво ще прави, ако не открие спасителния изход от тук или ако неговата бака все още не го е намерила, когато всичките му дрехи омалеят. Мислите за бака все още го натъжаваха, но когато се опита да си припомни как точно изглеждаше тя, лицето й бе неясно. И вече не чуваше гласа й в главата си, както в началото, когато можеше да се закълне, че тя му се кара, задето си мисли да се предаде, или когато трябваше да направи нещо, което не желаеше, като например да одере кожата на някой заек или да яде суровото топло месо. „Въпреки всичко го направи — би му казала тя. — Ти си силно момче.“
Джак не можеше да си спомни кога за последен път бе плакал. Плачът с нищо не му помагаше, не облекчаваше борбата му за оцеляване. Сълзите се вледеняваха върху лицето му, ставаше му по-студено, отколкото преди, правеха го сънлив и безполезен.
Пъп спря до него, наведе глава и тихо изръмжа, както когато наблизо имаше друго животно.
— Там няма нищо, Пъп — рече Джак, но по гръбнака му полазиха тръпки и той се замисли дали да не се върнат обратно по пътя, откъдето бяха дошли.