Познаваше земята зад тях, знаеше всеки плодов храст и всяка каменна пещера, всеки речен вир и всяка обширна поляна. Но това… това беше странно място, ново и различно и дори Пъп, изглежда, мислеше, че са сгрешили, като са дошли тук.
Нещо помръдна в тревата отляво на Джак и той се сепна, но Пъп хукна след непознатото създание и той облекчено въздъхна. Донеси нещо вкусно за обяд, Пъп, помисли си с надежда, докато стомахът му къркореше. Вече бе изял един джоб, пълен с горски плодове, които бе набрал, и тялото му подсказваше — доста шумно, — че иска още.
То винаги искаше още.
Пред него се виждаше рехава редица от дървета, през които се процеждаше светлина. Джак се изпълни с надеждата, че ще открие по-просторно място, където ще има достатъчно слънце да се постопли поне за няколко минути, докато чакаше Пъп.
Но когато излезе от храсталака, застина на място със зяпнала уста.
Къща? Къща!
И от комина й се виеше дим. Джак се затича към нея и едва не се подхлъзна в бързината по-скоро да стигне там. Той беше спасен! Искаше му се да крещи от радост, гърдите му внезапно се издуха толкова много, че едва смогваше да си поеме дъх. Човек! Някой, който да му помогне!
Заудря по вратата. От устните му се изтръгна вик на облекчение. Спасен. Ще бъда спасен. Мислите му се блъскаха една в друга — като пълноводен бързей от щастие, пенещ се върху неравните речни камъни, бълбукащ и плискащ се, — докато редеше историите, които щеше да разказва, как бе оцелял, как бе…
Вратата се отвори, един мъж застана на прага и се взря надолу към него. Усмихна се някак си странно, но Джак беше прекалено щастлив, за да обърне внимание на това.
— Ти я намери. Тогава е твоя. Ти я заслужи.
Джак поклати глава. Не разбираше какво искаше да каже този мъж. Трябваше да му обясни, за да може той да се обади на неговата бака и Джак да си отиде у дома.
— Здравейте, господине, аз се изгубих.
Преглътна, отчаяно опитвайки се да говори по-бавно, да изрече правилните думи. Нещо лошо се случи с мен. Някой се опита да ме убие.
— Влез — каза мъжът, отстъпи навътре и задържа вратата отворена. — Сигурно ти е студено, а тук е топло.
Джак пристъпи прага и се озова в затоплена стая, от гърлото му се изтръгна задавен хлип на облекчение. Преглътна, опитвайки се с все сили да запази спокойствие, за да може да обясни на мъжа какво му се беше случило. Както и на останалите три момчета, които навярно вече бяха само скелети в снега. Техните семейства трябваше да знаят. Джак щеше да им каже.
— Как се казваш? — попита мъжът.
— Джак. Аз трябва да…
— Тя те е нарекла Джак? Добре тогава.
Добре тогава? И… тя? Джак внезапно се смути и изплаши. Отстъпи крачка назад.
— Ти познаваш моята бака?
Мъжът замълча.
— Не. Под тя имах предвид майка ти. Извинявай за грешката.
Джак се намръщи и се взря по-внимателно в мъжа. Отново се изпълни със страх. Ами ако… ако беше влязъл в къщата на мъжа, който се бе опитал да го убие? Отстъпи още една крачка назад. Но… не. Този мъж не му изглеждаше познат, беше доста по-нисък от другия. И гласът му не беше същият. Днес ли ще умреш? Отново го побиха тръпки. Не, Джак никога нямаше да забрави онзи глас, щеше да го помни до сетния си ден. Той беше дълбок и зловещ, глас на чудовището, преследващо го в кошмарите му.
— Искам да си отида у дома. Можете ли да ми помогнете? — попита Джак с треперлив глас, сълзите, които толкова дълго бе сдържал, внезапно го задавиха.
Мъжът няколко секунди приглажда кестенявата си брада, прошарена със сиви косми.
— Има война. Те убиват деца.
От изненада ченето на Джак увисна. Той преглътна с усилие и кимна.
— Да. Да. Те се опитаха да ме убият.
Не знаеше кои бяха те, но мъжът навярно говореше за същите хора. Днес ли ще умреш? Думите отекнаха в главата му, споменът беше толкова жив, сякаш току-що бяха произнесени.
Мъжът кимна.
— Тогава имаш късмет. Трябва да си много силен, след като си оцелял от нещо такова.
— Аз… — Джак не знаеше какво да каже. Война? Хора, които убиват деца? Умът му се опитваше да го проумее. — Кои са те?
— Врагът. Отвъд тези гори е много опасно. Просто се опитай с все сили да оцелееш, докато тази война свърши.
Мъжът мина покрай Джак, отправяйки се към вратата.
Джак рязко се извъртя.
— Почакайте. Господине. Можете ли да ми помогнете?
Мъжът се извърна.