— Тази хижа е твоя. Скрита е много добре и не се вижда от пътя. Можеш да живееш тук.
— Но… но кой… на кого принадлежи?
— Тя се намира в моята земя. — Той се озърна и погледна към двете празни койки до стената. — Тук трябваше да бъде детски лагер, но фондацията, която го е построила, е фалирала, така че вървеше заедно със земята.
Джак отчаяно се огледа. Фондация? Фалирала? Не разбираше какво означават тези думи. Беше щастлив да има убежище и печка с дърва, с която да топли стаята, но мъжът пред него току-що бе срутил света му за втори път в краткия му живот.
— Кога ще свърши войната? Трябва да се прибера у дома при моята бака.
Мъжът стисна устни и поклати глава.
— Всички бяха евакуирани. Твоята бака вече е заминала. Ти трябва да оцелееш сам.
Заминала? Не!
Стомахът му се сви и той преглътна.
— Веднъж видях хеликоптери — рече Джак, опитвайки се да не губи надежда. — Мисля, че бяха дошли, за да ме спасят.
Мъжът присви очи и наклони глава.
— Вражески хеликоптери. Те са те търсели, но не да те спасят. Ако отново видиш самолет или хеликоптер, или някаква кола, не се показвай, чуваш ли? Полицията също е на страната на врага. Не вярвай на никого. Ако се нуждаеш от нещо, моята къща е натам. — Той посочи към стената в дъното на хижата. — Познавам един човек и имам кола. Понякога мога да ходя в града и да вземам продукти. Това е много, много опасно, но с помощта на моя приятел е възможно.
— Колко далече е градът? — попита Джак.
Колко далече е врагът? Къде се намирам аз?
— Много далече. Ти си в безопасност, ако останеш в тези гори. А сега трябва да вървя.
И с тези думи мъжът се обърна, излезе от хижата и затвори вратата зад себе си.
Джак остана да стърчи в средата на стаята, мозъкът му бе помътен от объркване и шок, краката му не можеха да помръднат. Когато най-сетне се изтръгна от мъглата, която го обгръщаше, изтича към вратата, отвори я и се втренчи в бързо падащия сняг.
Мъжът беше изчезнал.
Джак чу вой и видя Пъп да тича към него, от устата му висеше отпуснатото тяло на заек. Момчето отвори по-широко вратата, за да влезе Пъп. Вълкът пусна мъртвия заек на дървения под, а Джак затвори вратата, облегна се на нея и огледа новия си дом. Можеше да спи тук и да не се налага да търси студена пещера. Тук беше топло и сухо, но при все това… сърцето му беше пусто.
Спомняше си телевизора, който бака винаги държеше включен. Новини, така ги наричаше тя. Все за война и смърт. Понякога те караха очите на бака да блестят от сълзи и устните й да увисват надолу. Тя казваше, че била далече, онази война, но сигурно е дошла по-близо. При неговата бака. И при самия него.
Твоята бака вече е заминала. Ти трябва да оцелееш сам.
Оцеляване.
Сам.
Отново.
Глава 11
Харпър рязко седна в леглото, с вик на устните и чаршафи, оплетени около краката й. Сънят. Отново сънят. Беше в колата с родителите си. Двамата бъбреха отпред. Тя наблюдаваше горите, покрай които преминаваха, и очите й бавно се затваряха, когато внезапно започна да пропада, пропада, стомахът й слезе в петите, а в гърлото й се надигна горчилка. Студено. Толкова мъчително студено. Вода се стичаше по лицето й. Или беше кръв? Тя прокара ръка през слепналата от потта коса и за миг й се стори, че кошмарът се бе сбъднал наяве. Но не, беше само последица от лепкавия страх. Приглади сплъстените кичури и преглътна риданието, надигащо се от гърлото й.
Някак си още снощи, когато си легна, знаеше, че ще сънува кошмара. Тези мъчителни сънища винаги я връхлетяваха, когато бе душевно изтощена или емоционално разстроена. Посещението й преди два дни в хижата на Дрискол, където той е бил убит, и снощното дежурство в груповия дом, изглежда, бяха катализаторът за кошмара.
Няколко пъти пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и погледна към часовника. 4,13 следобед. Беше успяла да спи поне шест часа.
Дървеният под бе студен под краката, когато босите й нозе зашляпаха към банята. Изми зъбите си и изплакна лицето си със студена вода, след това го избърса с кърпата, висяща на кукичката до мивката. За няколко секунди се вгледа в отражението си в огледалото, гърдите й все още се надигаха и отпускаха прекалено бързо заради ускорения й пулс.
Кестенявата й коса обрамчваше лицето й на влажни от потта валма, а под кафявите й очи се виждаха тъмни сенки, които и без това бяха прекалено големи за лицето й и й придаваха вид на уморен бухал. Страхотно. Никакъв коректор нямаше да й помогне днес.
Кафето я зовеше. Душът — или кръгчетата краставица върху очите? — можеха да почакат. Когато застана до мивката в кухнята и апетитното ухание на препечени филийки започна да изпълва стаята, разсейвайки мъглата в мозъка й, се загледа навън през прозореца. Припомни си всичко, случило се през последните два дни. Все още не можеше да повярва, че бяха поискали помощта й при разследването на едно убийство. Или по-точно я бяха помолили да бъде шофьор и водач на един следовател в някакъв див район. Но той бе поискал мнението й за аспекти по случая, което не бе длъжен да прави, беше изслушал внимателно отговорите й, бе оценил забележките й, което я бе накарало да се почувства… полезна. Добре.