Какво…
Наблюдава го около минута, застинала от изненада. Той клекна и започна да изрива снега с ръка, изричайки някакви думи, които тя не можа да чуе, защото беше прекалено далече. Слезе бавно по стъпалата и тръгна към него, неуверена и напълно озадачена.
Снегът хрущеше под краката й. Той я погледна през рамо, после се извърна и продължи да разчиства снега. Харпър се наклони напред и сепнато ахна, когато видя четири чифта очи вперени в нея, проблясващи на слабата светлина, но все пак достатъчно силна, за да ги различи. Лисичета. Взря се в следите, оставени от гумите на пикапа, водещи към лисичата бърлога, и за миг здраво стисна очи. Беше преминала с пикапа точно върху леговището на лисичетата.
— Не знаех, че са там.
Лукас се изправи и се обърна към нея. Не можа да разгадае изражението на лицето му и за един неловък момент двамата останаха така, вперили погледи един в друг.
Тя поклати глава.
— Господи, толкова съм глупава. Работата ми е да развеждам хора в тази пустош и би трябвало да знам по-добре.
Той отново се взря в нея, леко присвил очи. Но не й възрази.
— Краката ти са боси — рече накрая тя. Глупаво. — Сигурно са замръзнали — додаде.
Прозвуча още по-глупаво. В този момент това би трябвало да е второто ми име, помисли си и вътрешно се сгърчи. Стисна устни, засрамена и смутена.
Той просто се взира в нея известно време, сетне се обърна и се запъти към къщата.
Младата жена погледна към лисичата бърлога. Сега, след като снегът беше почистен, видя, че вътре има само четири малки лисичета, без майката. Сигурно беше излязла на лов. Те все още бяха покрити със снега, който ги бе засипал заради безразсъдното й шофиране, и сигурно им беше студено. Потръпна от вина, примесена със загриженост за безпомощните животинчета.
Лукас също беше загрижен за тях. Той се бе втурнал навън, за да се увери, че няма да се задушат до смърт.
— Дали ще бъдат добре? — подвикна тя.
Знаеше, че е по-добре да не ги докосва, тъй като майка им можеше да подуши хищник и да изостави бърлогата. Въпреки това… да ги остави така, премръзнали, мокри и самички…
Той забави крачка и бавно се извърна към нея.
— Може да бъдат добре, а може и не. По-добре да оставим майка им да се погрижи за тях. Ако още е жива.
Ако. Харпър знаеше, че той беше прав, но при все това се поколеба, докато го наблюдаваше как се изкачва по предните стъпала на хижата. Щеше да влезе вътре.
— Почакай! — извика тя.
Отне й само няколко секунди да изтича обратно към къщата, да изкачи няколкото стъпала до верандата, където той бе спрял и я гледаше със същото неодобрително изражение и стиснати устни. Сега изглеждаше много… много по-нормален, без всичките онези животински кожи. Беше просто едър, мускулест мъж с няколко видими белега, дълга коса и къса брада. Не приличаше на пещерен човек… не… по-скоро на планинар или… някой, който живее няколко месеца сред пущинаците.
Изключително добре изглеждащ планинар, който излъчваше тестостерон и опасност. А ако беше толкова нервна, защо бе забелязала първото? Защото не може да бъде подминато, това е всичко, каза си младата жена. Хубавата му външност я бе сепнала със своето въздействие. Ала това не означаваше, че трябва да бъде по-малко предпазлива с него. Може би той приличаше на някоя от онези диви котки, които няколко пъти бе зървала. Лъскави и красиви на външен вид, но непредсказуеми и опасни. Дори жестоки.
Макар че той не изглеждаше жесток. Просто предпазлив и… любопитен. Интелигентен и неуверен.
Харпър пое дълбоко дъх, цевта на пушката изтрака, когато я остави върху дървената веранда. Той сведе очи към нея — този път равнодушно, — сетне ги вдигна към нея.
— Извинявай. Беше безцеремонно и невъзпитано от моя страна. Аз… помислих, че разпознах медальона на шията ти. Изглежда ми познат и аз… аз се питах дали мога да го видя само за миг. Ще ти го върна. Просто… може ли да го погледна? Хм, Лукас. О, в случай че си забравил името ми, аз съм Харпър.
Тя изричаше думите със запъване и се задъха, някаква буца се надигна в гърдите й поради причини, които не беше сигурна, че може да обясни. Едва можеше да повярва, че е тук и стои в снега с този мъж. Не можеше да повярва, че бе действала толкова прибързано и безразсъдно. Глупаво може би. Но не можеше да се накара да съжалява за това, нито желаеше да обмисли по-внимателно действията си.
— Моля те — прошепна тя.
Светлите му очи сякаш омекнаха за секунда, макар че той все още я гледаше така, сякаш беше някаква аномалия, непонятна за него.