Погледите им се сключиха, докато той измъкваше кожения шнур изпод яката на тениската. Погледът й се стрелна към големите му, нашарени с белези ръце, когато Лукас дръпна шнура и медальонът се появи. Дъхът й секна и тя пристъпи напред, треперещите й пръсти се протегнаха към малкото кръгло късче сребро, поколебаха се насред пътя, страхът в гърдите й внезапно нарасна. Ами ако… ами ако…
Все едно бе застанала на ръба на пропаст. Следващите няколко секунди можеха да променят всичко. Издиша пресекливо, протегна ръка и сграбчи медальона, ръката й докосна неговата, когато направи още една стъпка към Лукас. Бяха съвсем близо един до друг. Харпър вдигна брадичка и го погледна, а той се втренчи надолу към нея, диханията им се смесиха, важността на момента ги обгърна като тежка пелена. Тя видя как ноздрите му се издуват и разбра, че той дълбоко вдишва. Нима вдишваше нейния аромат? Главата му се сведе за секунда, толкова за кратко, че не би го забелязала, ако не беше толкова близо, а после той отново пое дълбоко дъх. Да, той вдъхваше мириса й. И нещо мярнало се за миг върху лицето му, й подсказа, че това му доставя удоволствие. Стомахът й се сви по непознат до този миг начин и младата жена бе залята от такава вълна от страх, емоции и объркване, че помисли, че ще припадне.
Не познаваше тази страна от себе си. Винаги бе запазвала самообладание. Винаги. И въпреки това всичко, което искаше в този момент, беше да падне на гърдите му и да го помоли да я прегърне, докато се съвземе достатъчно, за да погледне медальона.
Дива котка, Харпър, напомни си и леко отстъпи назад.
Времето забави своя ход и с огромно усилие на волята тя откъсна поглед от неговия и го сведе към медальона с гравираните три преплетени сърца.
Винаги заедно, никога разделени.
Изхлипа тихо, когато протегна другата си ръка и натисна с нокътя на палеца малкия диск. Ръцете й трепереха толкова силно, че той едва не се изплъзна от пръстите й. Но успя да го задържи. Той се отвори, разкривайки миниатюрна снимка на трима души, преплели ръцете си, със сияещи от радост усмихнати лица.
Тя си спомняше онази радост, почувства как я обля като топъл летен слънчев лъч.
Снимката беше на баща й.
На майка й.
И на самата нея.
Глава 12
— Агент Галахър? — Високият, около шейсетгодишен мъж, облечен в панталон цвят каки и консервативна синя риза, протегна ръка и непринудено се усмихна на Марк, докато се ръкуваха. — Аз съм доктор Суифт. С какво мога да ви помогна?
Двамата стояха в приемната с коридори от двете страни, където се бе събрала малка група хора, които оживено бърбореха.
— Имам няколко въпроса за един човек, който някога е работил тук. Айзак Дрискол. Има ли някое по-уединено място, където бихме могли да поговорим?
Марк нямаше търпение да говори с този мъж и да седне на някое място, където щеше да може по-добре да отбелязва реакциите му — с този човек, който някога бе работил с Айзак Дрискол.
— Айзак? Ъ… от години не съм чувал да споменават името му. — За кратко доктор Суифт доби смутен вид. — Но, да, разбира се. Моля, последвайте ме.
Доктор Суифт го заведе в една стая надолу по коридора. Вътре върху едната стена имаше бяла дъска, а на срещуположната се виждаше дълго едностранно пропускливо огледало. Изглежда, това беше нещо като стая за разпити и когато попита доктор Суифт за това, той потвърди:
— Да. Изследователите по отделните проекти използват тази стая, за да наблюдават субекти, отговарящи на въпроси, или да следят как се държат един спрямо друг, как реагират на различни неща и така нататък, в зависимост от изследването.
— Аха — кимна Марк.
В училище той бе посещавал занятия по социални науки — което беше много отдавна, — но му беше интересно да чуе как точно се извършват изследванията.
В единия край на голямата маса в средата на стаята имаше купчина малки бели тетрадки.
— Тук удобно ли е? — попита доктор Суифт, издърпа един от столовете край масата и кимна на госта си да седне на отсрещния.
— Чудесно е, благодаря — отвърна Марк и се отпусна на стола срещу доктора.
Доктор Суифт го изгледа очаквателно, преплитайки пръстите на ръцете си върху масата. Беше едър мъж и ризата му бе опъната върху широките рамене, копчето на корема изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се скъса.
— Айзак Дрискол се пенсионира… да видим? — Погледна нагоре, очевидно пресмятайки. — През две хиляди и втора или трета?