Марк кимна, пъхна ръка в джоба си и извади малък бележник. Вътре бе сложил разпечатка на застиналата фигура на Лукас, докато чакаше в килията в ареста преди два дни. Разгърна листа и го подаде на доктор Суифт.
— Познавате ли този мъж?
Доктор Суифт изучава снимката няколко минути, преди да поклати глава.
— Не. Кой е той?
— Мъж, който в момента живее в имота на Дрискол. Той твърди, че Дрискол му е позволил да остане там, след като родителите му са го изоставили.
Ученият отново въздъхна.
— Това звучи типично за Айзак.
— Какво искате да кажете?
— Айзак дейно участваше на доброволни начала в социални програми. Направихме много изследвания на системата за приемни грижи. И все още продължаваме. Това беше една от изследователските области, която особено силно безпокоеше Айзак.
— Разбираемо — кимна Марк.
Най-тежките случаи, върху които бе работил, включваха деца. Не можеше да се примири с мисълта, че деца трябва да страдат по какъвто и да било начин. Що се отнасяше до Марк, ако някога му бе идвало да върне полицейската си значка, това е било именно в такива моменти.
— Интересното тук е, че той е позволил на този мъж — агент Галахър посочи снимката на Лукас — да остане да живее в имота му, когато е бил още дете, но никога не е уведомил властите, че е бил изоставен.
За миг доктор Суифт се втренчи в снимката на Лукас, преди да погледне Марк в очите.
— Може би за Айзак да влезеш в системата за приемни грижи е била по-лоша съдба, отколкото да живееш в дивата пустош.
— Мислите ли, че е възможно да е стигнал чак дотам?
Доктор Суифт сви рамене.
— Само разсъждавам.
Марк кимна и извади друга снимка от бележника.
— А какво ще кажете за тази жена? Виждали ли сте я някога?
Доктор Суифт погледна снимката на жената, която бе намерена мъртва в къщата за гости, и смръщи вежди. Накрая поклати глава.
— Не, доколкото си спомням.
Агент Галахър взе снимките от него и ги прибра отново в бележника си, преди да се протегне през масата и да стисне ръката на доктор Суифт.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Моля ви, ако се сетите за нещо друго, което може да хвърли светлина върху това престъпление, обадете ми се. Имейлът ми е на визитната картичка, ако проявите любезността да ми изпратите резултатите от последното изследване, върху което е работил доктор Дрискол.
— Разбира се.
Марк понечи да си тръгне, когато забеляза картина, висяща на стената отляво на вратата. Пристъпи по-близо, за да я разгледа по-добре.
— Битката при Термопилите — поясни доктор Суифт, който се доближи до него и също погледна към картината.
Марк се извърна към него.
— Същата репродукция виси в дома на Айзак Дрискол.
Доктор Суифт го изгледа с лека усмивка на устните.
— Всъщност Айзак е този, който окачи тази тук преди много години. — Усмивката му стана по-широка. — Боя се, че рядко се дават пари за украса на правителствените сгради. — Той отново се втренчи в картината, а Марк извади бележника си и записа името на битката, колкото можа по-правилно. По-късно щеше да провери в Гугъл. — Посветена е на смелостта, дори тогава, когато няма никаква надежда. И на екипната работа. В това отношение спартанците държат палмата на първенството.
— Това ли е харесвал Дрискол най-много у тях?
Сигурно много им се е възхищавал, за да окачи една и съща картина в дома си и в службата си. Въплъщение на това, което той е искал да представлява обществото, макар че ежедневно се е убеждавал, че реалността е съвсем различна. Че си струва да се бориш, дори всички обстоятелства да са против теб.
— Вероятно. Те са били забележителен народ.
Марк хвърли последен поглед на картината.
— Благодаря ви отново, докторе.
— За нищо — отвърна доктор Суифт, без да откъсва очи от репродукцията с битката пред него.
Не ги отмести и когато Марк се извърна и излезе от стаята.
Глава 13
Харпър пусна медальона и той падна върху тениската на Лукас. Сърцето й препускаше. Кожата й бе настръхнала и тя не можеше да преглътне, докато вълните на шока я заливаха една след друга.
— Как? — изхъхри тя. — Къде?
Поклати глава, опитвайки се да заглуши пищенето, което бе започнало да отеква в ушите й от момента, в който видя снимката в медальона. Това беше колието на майка й, което тя бе носила в деня на смъртта си.
Виеше й се свят, зъбите й започнаха да тракат. Лукас се обърна, отвори вратата, влезе вътре и я погледна въпросително. Въпреки шока тя забеляза, че още беше бос, и се намръщи. Краката му сигурно бяха замръзнали. Последва го вътре, затвори вратата, но не пристъпи в стаята. Облегна пушката на стената, редом с нея.