— Моля те, кажи ми — заговори тя, този път гласът й звучеше по-уверено, въпреки че сърцето й биеше до пръсване.
— Намерих това украшение в една кола на дъното на каньона. Тогава беше с друга верижка, но тя се скъса. — Очите й пробягаха по лицето му. Изражението му беше толкова напрегнато и сериозно, че тя не можа да откъсне поглед от него. Той погледна надолу към медальона върху гърдите си. — Ти… познаваш ли тези хора?
Изглежда, бе затаил дъх, докато я гледаше втренчено, а пръстите му опипваха колието и го потъркваха, сякаш бе правил същото движение стотици пъти преди това и вече му беше станало навик.
— Да. Те бяха моето семейство — прошепна младата жена. — Бебето, това съм аз.
Челото му се сбърчи, той отвори уста, после я затвори и накрая промълви:
— Ти?
Отново се взря в нея, пръстите му стиснаха колието, докато я гледаше, сякаш се опитваше да сравни миниатюрната снимка на бебето в медальона със зрялата жена, изправена пред него.
— Ние катастрофирахме с колата, когато бях много малка. Аз някак си съм успяла да се спася от злополуката и са ме намерили, но не и тях.
Погледът му за миг обходи лицето й, този път леко смекчен. Разбиращо.
— Ако искаш, мога да те заведа при тях.
Харпър се олюля назад и се залови за рамката на вратата, за да не падне. Господи, не можеше да повярва. Колата. Колата. Той бе намерил колата. Мястото на вечния покой на родителите й, което тя неуморно бе търсила, откакто бе пораснала достатъчно, за да броди сама в пустошта. Кимна и сълзите запариха в очите й. Но тя ги възпря, не искаше да издава мъката си пред този непознат. Честно казано, с никого не желаеше да сподели мъката си. Питаше се дали изобщо знаеше как да я сподели.
— Кога? — попита. — Преди колко време ги намери?
— Преди пет зими. — Лукас леко потрепна и прочисти гърлото си. — Преди пет години — поправи се той, сякаш разбрал, че бе отговорил неправилно, още в секундата, в която думите се отрониха от устата му.
Само че… Господи, ако и аз живеех тук, щях да пресмятам времето със зимите, през които съм оцеляла. Но точно сега не можеше да мисли за това, не и след като знаеше, че колата на родителите й се намира толкова близо, че този мъж можеше да я заведе там. При тях.
— Можеш ли да ме заведеш сега?
Лукас погледна през прозореца.
— Не, вече е твърде късно, но мога да те заведа утре. Сега е тъмно и хлъзгаво, а ние трябва да се катерим по надолнище.
Да се катерим по надолнище?
Харпър понечи да възрази, да го умолява да размисли, но знаеше, че той беше прав. Нощта вече се бе спуснала, температурата бе спаднала и би било глупаво да се скита сега навън. А ако изчакаха до утрото, рисковете значително щяха да намалеят. И без това бе чакала толкова дълго. Можеше да изчака още една нощ.
— Може ли да те попитам защо го носиш?
Той погледна към медальона върху тъмната си тениска, после вдигна ръце и го отвърза. Запъти се към нея и се спря на няколко крачки. Протегна ръка и й го подаде, а тя го взе и го стисна в юмрук.
— Това е твое.
Той не бе отговорил на въпроса й, но в гърлото й бе заседнала буца, затова, вместо да го попита отново, тя просто кимна и завърза медальона около шията си. Погледът му се задържа върху колието, а в очите му бе стаена тъга. Той току-що се бе отказал от нещо, което имаше огромна стойност за него, осъзна тя. Беше му струвало много да й го даде. Не като материална стойност, а нещо много по-важно за него. Емоционална връзка? Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, той все пак й бе дал медальона.
— Благодаря ти — прошепна младата жена и сложи длан върху сребърния диск. Малкото парче метал все още беше топло от тялото му. — Как си го намерил? Какво си правил тогава?
Нещо се мярна върху лицето му, но той бързо се овладя.
— Просто го видях един ден. Слънцето грееше върху метала и той ме повика.
За миг доби смутен вид, като че ли не бе казал това, което искаше. Макар че тя го разбра. Блестящият метал беше привлякъл погледа му.
— Разбирам — кимна, за да го увери, че наистина е така. После въздъхна. — Ами радвам се. Искам да кажа, за мен е голям късмет, че те срещнах и… ами…
Той бе носил нейна снимка около шията си през последните пет години. Мисълта я караше да се чувства… не знаеше какво точно изпитваше, но усещането не беше неприятно. Сякаш той бе защитавал семейството й за нея. Винаги заедно, никога разделени.