Лукас я наблюдава още малко, после се обърна, отиде до печката с дърва и сложи вътре няколко цепеници. Чак тогава Харпър огледа стаята. Покрай стената вдясно от нея бяха подредени четири метални легла, макар че три от тях нямаха матраци, чаршафи или одеяла. Четвъртото очевидно беше леглото, на което Лукас спеше, върху матрака бе застлано тъмносиво вълнено одеяло и имаше само една възглавница. Те й напомняха на затворническите легла, които бе виждала във филмите, и тя се намръщи.
— И други хора ли живеят тук? — попита и кимна към леглата.
Той беше клекнал пред печката и разръчкваше цепениците с дълга пръчка. Извърна се и погледна празните койки.
— Това е трябвало да бъде хижа в летен лагер, но… на някого му свършили парите. Или нещо подобно. Била е празна, когато Дрискол се заселил да живее на тази земя. — Замълча за миг. — Поне така ми каза той. Това е всичко, което знам.
Харпър наклони глава. Той се бе изразил някак странно.
— Мислиш ли, че е излъгал?
Лукас се изправи, вратата на печката се затвори с глухо изщракване.
— Не знам.
Харпър отвори уста, за да го попита още нещо, но не беше сигурна какво. Просто… начинът, по който изрече поне така ми каза той, и тонът му я наведоха на мисълта, че той, най-общо казано, се съмняваше в искреността на Дрискол. А това събуди любопитството й. Ти не си следовател, Харпър. Престани да се държиш като такъв.
— Добре, ами аз просто… — Тя отвори вратата, арктическият въздух, който я посрещна, я накара да потрепери. — Ще дойда утре сутринта. Колко рано?
— С първите слънчеви лъчи.
С първите слънчеви лъчи.
— Добре. — Грабна пушката и се извърна още веднъж, преди да затвори вратата зад гърба си. — Ще донеса кафе.
Веждите му се смръщиха и младата жена внезапно се почувства глупаво.
— Пиеш ли кафе?
— Разбира се.
Тя замълча за секунда.
— Добре.
Излезе на верандата, хлопна вратата и за миг затвори очи, чувствайки се като пълен идиот. Но той щеше да я заведе до мястото, където родителите й почиваха — мястото на онази отдавнашна катастрофа, която бе откраднала живота, който й бе отреден. Кожата й настръхна от нерви и тя вдъхна дълбоко студения въздух, докато се качваше в пикапа. Завъртя ключа в стартера. Нищо. Отново опита и отново — нищо.
— По дяволите! — изпъшка.
Тя се озърна и забеляза, че в бързината да се изправи пред Лукас, не само едва не бе убила малките лисичета, но навярно бе забравила вратата на пикапа леко открехната и лампата в колата бе останала включена. Акумулаторът й беше стар и трябваше да бъде сменен, но тя все отлагаше, защото не можеше да си позволи нов. И сега той се бе изтощил. Страхотно, Харпър.
Мамка му. Мамка му. Мамка му.
Остана да седи няколко минути, обмисляйки възможностите си. За да запали, пикапът трябваше да се бута. Но вече беше прекалено късно, за да се обажда на когото и да било. И без това смяташе да се върне в хижата на Лукас още на зазоряване, така че… просто щеше да преспи в пикапа. Беше добре запозната със суровите условия. Това на практика беше описание на работата й.
Макар че имаше нужда от одеяло, нещо повече от якето, за да се предпази от свирепия нощен студ. Въздъхна, примирявайки се с мисълта, че се налага отново да почука на вратата на Лукас.
Нагази в снега, следвайки неговите стъпки, но преди да почука, той отвори вратата. Очевидно я бе видял да идва през предния прозорец.
— Здрасти. — Харпър се опита да се усмихне, но знаеше, че усмивката й не се получи. Посочи към пикапа. — Изтощен акумулатор. Не е кой знае какво, но имаш ли излишно одеяло, което да ми дадеш назаем?
Той погледна първо към пикапа зад нея, после се взря в лицето й.
— Ще спиш там?
— Да, в пикапа. Няма проблем. И без това съм свикнала да спя седнала, така че…
Думите й заглъхнаха, нямаше намерение да казва това. Прокашля се. Той отново я изгледа продължително по онзи начин, който я накара да се почувства като извънземна, когато в действителност той бе странният.
Нали така?
Той се обърна, отиде бавно до леглото, сграбчи одеялото, с което очевидно се завиваше и се върна при нея. Подаде й го.
— О… не мога да взема единственото ти одеяло.
Той повдигна вежда и отново я погледна.
— Защо?
— Защо? Хм, ами… ще ти бъде студено.
— Аз съм добре. Имам печка.
Тя все още се чувстваше малко виновна, но не чак толкова, че да се остави да умре от студ в пикала насред гората.
— Добре. Благодаря тогава. Ще се видим на разсъмване.