Слезе забързано по стъпалата и се върна в пикапа, където се зави с одеялото. Миришеше на него. На — Харпър наклони глава напред и помириса дебелата груба тъкан — планински въздух и мъжка кожа? Не, това звучеше като скапана реклама на дезодорант. Отново помириса одеялото, този път, вдишвайки дълбоко. Миришеше… приятно и в стомаха й запърхаха пеперуди. Не на сапун, бор или на някой от онези аромати, с които тя обикновено описваше как ухаят мъжете. Одеялото беше чисто и тя се зарадва, защото първоначално се бе усъмнила в хигиената на Лукас — което сега може би изглеждаше грубо и обидно, макар само да си го бе помислила, — но уханието му беше естествено чисто. Сякаш се бе къпал в бистър поток и бе оставил тялото си да изсъхне на слънцето.
О, господи, престани, Харпър! — Отдръпна одеялото от носа си и се облегна на седалката. — Нищо чудно, че не спя добре. Проклетият ми мозък винаги е буден.
Освен това замръзваше. Загърна се по-плътно с одеялото, зъбите й започнаха да гракат. Върхът на носа й беше студен като ледено кубче. Замисли се отново за онези лисичета в бърлогата, върху които бе минала. Сърцето й замря, като си представи колко ли им е студено на тези безпомощни малки телца, затрупани със сняг, с лед, полепнал по козината им. Дали майка им се бе върнала?
Харпър слезе от пикапа и отиде при бърлогата в подножието на могъщото борово дърво. Включи фенерчето на телефона и го насочи така, че да не свети право към лисичата дупка, но да може да види малките създания вътре.
Оттам се чу тихо ръмжене и тя инстинктивно отстъпи крачка назад, но проточи шия напред. Вътре в бърлогата майка им ги кърмеше и леко се озъби — предупреждение да не приближава повече.
— Няма — прошепна младата жена. — Вие сте в безопасност.
Харпър хвърли един последен поглед към тях, облекчена, че са сухи и закътани, после изключи фенерчето и си тръгна.
Тя не можа да сдържи сълзите, които рукнаха по лицето й. Не знаеше защо емоцията я бе връхлетяла толкова бързо, но това беше факт. Стоеше там и плачеше тихо в снега, докато тъмнината на нощта я обгръщаше.
Чувстваше се толкова… безкрайно самотна.
— Ако искаш, можеш да спиш вътре.
Тя рязко се извъртя към посоката на гласа му и отново включи фенерчето. Той примижа, затова тя сведе телефона, избърса сълзите от страните си, засрамена, че са я заварили да плаче край една лисича бърлога. Засрамена, че изобщо плаче. Как бе успял да се прокрадне толкова безшумно до нея?
— Тя се е върнала — рече тихо Харпър. Наклони главата към дупката. — Майката.
За миг той остана мълчалив.
— Добре.
Младата жена отново потрепери и Лукас кимна към пикапа.
— Вземи пушката си и ела да спиш вътре.
С тези думи той се обърна и се отправи обратно към хижата, но остави вратата отворена. Отвътре стаята изглеждаше топла. Топла и осветена от една свещ. Уютна.
Харпър грабна одеялото и стисна устни, докато преценяваше дали да вземе пушката. Струваше й се грубо да я внася в хижата, след като той великодушно й бе предложил топло място, където да спи, въпреки че не беше длъжен. Но… ами той все още беше непознат, дива котка и човек, към когото проявяваха интерес в разследване за убийство. Да не споменаваме, че много лоши неща се бяха случили в този свят на момичетата, защото се бяха притеснявали да не бъдат груби. Взе оръжието, изкачи предните стъпала и затвори вратата зад себе си.
— Благодаря ти. Аз, хм… дори няма да усетиш, че съм тук.
Той я погледна объркано.
— Но аз знам, че си тук.
— Просто искам да кажа, че няма да те притеснявам. — Огледа трите празни легла, но никое нямаше матрак, а да спи върху голия метал изобщо не й се струваше привлекателно, затова седна на пода, облегна се на стената и остави пушката до себе си. Зави се отново с одеялото и престорено се прозина, за да му даде знак, че се е устроила удобно. — Това е много мило от твоя страна — рече. — Ако мога по някакъв начин да ти се отплатя за любезността, само ми кажи.
Можеше да се закълне, че устните му леко се повдигнаха, но той се обърна и легна на леглото си с гръб към нея.
— Ще е добре, ако не ме застреляш, докато спя — каза, без да се обръща, и Харпър можеше да се закълне, че долови усмивка в гласа му.
Да не би да се майтапеше с нея? Идеята я слиса, но в същото време изпита удоволствие.
— Обещавам, че няма — увери го тя и долови усмивката в собствения си глас, преди да осъзнае, че се усмихва.
Рамото му леко помръдна, но той не отговори и след миг тя затвори очи, наслаждавайки се на топлината, която я обгръщаше. Вече нямаше и следа от треперенето й.