Чувстваше се удобно, но знаеше, че няма да заспи. По принцип имаше проблеми със съня, така че беше малко вероятно да заспи, облегната до стената, в компанията на непознат на двайсет крачки от нея. Да, въпреки грубата хижа и оскъдните мебели, тя се чувстваше удобно. Дали беше заради огъня? Или мъжа? Или заради дълбоката тишина на заобикалящата ги гора? Затова ли изпитваше такъв покой? Винаги заедно, никога разделени.
Не, нямаше да заспи, но беше благодарна на Бог, че й е топло. И уютно. А и до разсъмване оставаха още само няколко часа.
Глава 14
Снежни гирлянди, къдрещи се от порива на вятъра, танцуваха над замръзналото поле. Джак пристъпи през тях, промъквайки се около заровените камънаци и дупките, които познаваше.
Къщата на Дрискол се появи пред погледа му. От комина се виеше дим и Джак ускори крачка, докато се движеше забързано през снежната пелена. Не обичаше да посещава Дрискол. Правеше го колкото бе възможно по-рядко, но имаше някои неща, без които не можеше сега, след като зимата бе дошла.
Особено кибрит.
Вече можеше да готви, но предпочиташе да не го прави. Когато сготвеше храната, не усещаше вкуса на живота. Спомняше си как неговата бака говореше за витамини и минерали и може би те бяха същото нещо. Сега, когато почти не изговаряше думите, Джак се бе научил, че картините в главата му по-добре обясняваха нещата. Представяше си витамините и минералите като малки животворни зрънца, с които са изпълнени живите същества, и когато ги ядеш, можеш да вкусиш всички неща, които животното е погълнало. Неговият живот се вливаше в теб и по този начин продължаваше. Животът беше един кръговрат, който никога не спираше.
Но не искаше да посреща зимата без топлината на огъня, макар че сега имаше покрив над главата, одеяло и тялото на Пъп да го топли. Топлината си заслужаваше да вървиш — заслужаваше няколкото минути с Дрискол. Въпреки това Джак не го харесваше. Изпитваше някакво студено, лепкаво усещане, когато беше близо до него. Ненавиждаше налудничавия блясък в очите на Дрискол и начина, по който следеше всяко негово движение. Джак се бе научил да познава кога наблизо има хищник не само по изпукването на клонче под краката му, но и по миризмата на козината му, когато приближаваше. Усещаше го по тревожния трепет, обхванал душата му, по настръхналите косми на врата, когато нещо опасно го преследваше.
Изпитваше същото усещане, когато беше близо до Дрискол.
Мъжът не бе направил нищо, освен да разменя продукти с него, въпреки това… онова чувство не го напускаше. Джак предполагаше, че Дрискол се е сдобил с тях в града с лъжи и подлост, но не искаше много да се замисля за това.
Неговата бака веднъж му бе обяснила, че хората правят това, което се налага, за да оцелеят по време на войните. А той имаше нужда от кибритени клечки. Това беше всичко.
Джак беше извел навън Пъп при първите лъчи на зората и когото потегли към хижата на Дрискол, той още не се бе върнал, затова сега беше сам. И без това предпочиташе да е сам, когато ходеше при Дрискол. Пъп му беше предан и лоялен и Джак ни най-малко не се страхуваше от него, но нямаше представа какво би могъл да причини на непознат. Особено на такъв, който вони на хищник като Дрискол.
Малкото пъти, когато бе чувал кола по пътя или стъпки на хора, бродещи из дивата местност, която го заобикаляше, Джак се бе насочвал в противоположната посока и бързо се бе отдалечавал, безшумен като вълк. Безшумен като Пъп. Предполагаше, че това му поведение бе научило Пъп да се страхува от други човешки същества, освен Джак. А и не знаеше как ще реагира Дрискол, когато види огромния вълк да го приближава, независимо дали беше симпатичен, или не.
Дрискол отвори вратата, преди Джак да почука, като че ли го бе наблюдавал, което накара малките косъмчета на тила му да настръхнат.
— Джак, как си? Влизай. Стопли се.
Джак пристъпи в малката стая, както винаги мислейки колко силно иска да си тръгне веднага след като бе пристигнал.
Зарови ръка в торбата, която бе ушил от две заешки кожи, съединени с дълги стръкове дебела трева. Не беше много надеждна и не можеше да издържи по-тежък товар, но му вършеше работа и изработването й бе запълнило цели три дни от ежедневието му. Джак извади рибата, натъпкана със сняг и увита в друга кожа. Беше я уловил същата сутрин, като проби с голям камък дупка в заледената вода и провеси няколко късчета заешко месо за примамка. Заниманието му беше отнело цялата сутрин, но беше уловил четири риби. Две за размяна, една за него и една за Пъп.
Когато вдигна глава, хитрите очи на Дрискол се стрелкаха между рибата и торбата, а малка усмивка бе повдигнала ъгълчетата на тънките му устни.