— Работил си доста усилено. Разбрал си как да оцеляваш с това, което ти е подръка.
— Какъв избор имам? — рече Джак. — Докато войната свърши.
— Да. Какво искаш да получиш в замяна?
— Клечки кибрит.
— Ах — въздъхна той. — Кибритът е ценна стока.
Ценна стока. Умът му трескаво запрепуска, опитвайки се да разбере значението на думите. Помнеше думата „ценно“. Важно. Кибритът беше важно нещо! Стоката беше нещо. Важно нещо.
Да, да, наистина беше. Джак го знаеше по-добре от всеки друг. Какво беше по-ценно от животворната топлина?
— Мога да ти донеса още риба. Колко още?
Дрискол прокара пръсти отстрани покрай устата си и надолу по брадата, докато се взираше в Джак по начин, който накара всичките му мускули да се напрегнат.
— Донеси ми чифт ботуши. Тези, които нося, са стари и изтъркани, ще ми се да имам нещо по-топло и подплатено с кожа.
Ботуши? Джак сведе очи към ботушите, които сам си бе направил от парчета от старите му ботуши и животински кожи, които бе съшил с дълги стръкове трева. Вършеха работа и пазеха краката му топли, но едва ли бяха нещо, което да размени. Погледна към ботушите на Дрискол. Изглеждаха му съвсем здрави. Джак би искал да има такива ботуши, вместо тези, които бе изработил с подръчни средства — ботуши, които често се разпадаха, винаги се налагаше да поправя нещо, или се изхлузваха от крака му, когато нагазеше в някоя по-дълбока снежна пряспа.
— Ако ми донесеш чифт ботуши, които да одобря, ще ти дам две кутии кибрит.
Сърцето на Джак заби по-бързо. Две кутии. Щяха да му стигнат да изкара цялата зима и малко от пролетта. Щеше да измисли по-добър начин да майстори ботуши. Умът му започна да жужи като песен на щурци, докато мислеше за всички предмети, които можеха да му послужат по-добре от досегашните, които използваше. Имаше джобен нож, с който да пробива дупките, но не беше много удачно да използва трева като конец. Тя изсъхваше и се късаше. Винаги трябваше да шие парчетата, които се разшиваха.
— Добре — каза момчето, преди да се разубеди.
Най-лошото, което можеше да се случи, беше Дрискол да не хареса работата му и да не му даде кибрита.
Мъжът изглеждаше доволен.
— Добро момче. Ела с мен и аз ще ти дам пет кибритени клечки за рибата.
Джак се забави за секунда, преди да последва Дрискол в стаята, съседна на предната, където предположи, че мъжът спеше. Остана на прага, докато Дрискол отиде до скрина, отвори горното чекмедже и отброи пет кибритени клечки. Той се опита да го закрие с тялото си, но когато се отмести малко, Джак можа да види, че вътре имаше две редици с големи кибритени кутии. Разполагаше с достатъчно кибрит, за да изкара десет зими. Джак се опита да потисне надигащия се гняв. Те бяха кибрити на Дрискол и той имаше късмет, че мъжът му даваше пет клечки за размяна.
Отмести поглед от затвореното чекмедже към картината, висяща над скрина. На нея бяха изобразени мъже, които се биеха, и Джак за минута остана взрян в нея. Когато живееше с бака, бе играл на война с играчките си войници, но мъжете на картината бяха облечени в странни дрехи, които не приличаха на военните одежди, които неговите фигурки носеха.
— Битката при Термопилите — каза Дрискол, спря до него на прага и погледна към картината. — Една от най-прочутите битки на всички времена. Спартанците са отбранявали от завоевателите Термопилите, планина с огромно стратегическо значение, три дни само със сто воини.
Дрискол беше казал няколко думи, които Джак не знаеше. Искаше да повтори — да ги запомни, — но в същото време искаше по-скоро да си тръгне.
— Спартанците?
Джак погледна към Дрискол и видя, че очите му блестят, сякаш всеки миг ще заплаче. Но с щастливи сълзи. Може би обичаше битките. Може би харесваше войната. Може би му се нравеше да живее по този начин. Може би тъкмо заради това Джак се чувстваше толкова странно през цялото време, когато беше близо до него. Младежът отстъпи две стъпки, увеличавайки разстоянието помежду им.
Дрискол, изглежда, не забеляза, докато клатеше глава нагоре-надолу.
— Най-великите воини в историята — рече той. — Те са били отгледани за битка. Подлагани на изпитания, за да е сигурно, че това са мъже, които никога няма да се откажат, въпреки най-неблагоприятните обстоятелства. Твърди се, че спартанският воин не се е обучавал само по време на война. — Дрискол се засмя, а Джак се усмихна сковано, макар че всъщност не разбра шегата. — Но знаеш ли, оцеляването е най-великото обучение. Необяснимо е какво тласка мъжа да продължава да се бори, въпреки препятствията пред него, въпреки крайно лошите условия или невъзможните подвизи. Точно това нещо създава най-страховитите воини. Един силен, ловък мъж може да се научи да си служи с оръжие, но само изключителният воин никога не се предава. Никога.