Джак отстъпи още няколко крачки назад в голямата стая и Дрискол го последва, с все още бляскащи очи.
— Ние трябва да изучаваме историята, за да изковем бъдещето. Древните хора са разбирали войната много по-добре от нас. Те… те… — За кратко размаха ръце, сякаш се опитваше да сграбчи правилните думи от въздуха. Очите му срещнаха тези на Джак. — Те са разбирали, че саможертвата винаги трябва да се прави заради всеобщото благо на обществото. Знаели са, че без саможертва човечеството ще затъне в себичност, алчност и разруха. Отделната личност никога не е толкова важна, колкото цялото общество. Именно това ни е издигнало дотук, разбираш ли?
Не, Джак не разбираше. Въобще не разбираше. Но кимаше, за да изглежда, че е разбрал за какво говори Дрискол. Мислеше, че това навярно беше за войната. Дрискол знаеше много повече от него за това какво се случваше в града, в САЩ, в… Това беше всичко, което Джак знаеше за света, освен че Земята беше кръгла и хората говореха на различни езици, ако пътуваш достатъчно надалече, за да ги срещнеш.
— Хората са толкова лоши, Джак. Толкова лоши, себелюбиви и неморални. Те не се учат. Никога не се учат и всички ние плащаме за техните грешки.
Джак го зяпна сащисано. Вярно ли беше? Наистина ли хората бяха толкова лоши? Някои бяха, той знаеше това. Хора бяха отвлекли неговата бака. Хора се бяха опитали да го убият. Пак те го бяха заставили да живее вдън горите съвсем сам. Но някои бяха добри, нали? Неговата бака беше добра. Тя през цялото време се бе преструвала, че не го харесва, но той беше сигурен, че не беше вярно. Тя се бе грижила за него и го бе научила на много неща, гордееше се с него, когато той успяваше добре да свърши някоя и друга работа. Беше му дала книги, думи и числа, и оранжеви питиета, които правеха смешни мехурчета. Но сега той бе объркан и искаше да си тръгне.
— Добре. Ще се върна с ботушите.
Дрискол примигна, погледът му се зарея над главата на Джак, веждите му се сбърчиха.
— Какво? — Тръсна глава. — Да. Ботуши. Добре. Да, донеси ми чифт ботуши. Аз ще ти дам кутия с кибрит.
— Две кутии — поправи го Джак. — Ти каза, че ще ми дадеш две кутии.
Дрискол махна небрежно с ръка, сякаш нямаше значение дали кутиите ще бъдат една или две. Но не би могъл да има предвид това. Разликата между изобилие или недостиг на кибрит беше живот… или смърт.
— Две кутии. Да, добре.
Джак кимна и тръгна към вратата.
— Довиждане — рече той, като пристъпи навън в снега.
Извърна лице, дребни късчета лед бодяха бузата му. Беше се извил силен вятър. Трябваше да попита Дрискол дали може да остане още малко, вместо да извърви целия път до дома си. Лицето вече го болеше, а ботушите щяха всеки миг да се разпаднат, усещаше го с всяка крачка. Макар че не искаше Дрискол да го узнае, защото можеше да се откаже от размяната. А и бездруго, още когато мисълта да остане изникна в главата му, тревожният трепет му нашепна да си тръгне и Джак побърза да се отдалечи колкото може повече от тази къща. По-далече от Дрискол и неговия трескав поглед. По-далече от този човек, който го караше да се чувства като плячка, макар да не знаеше защо.
Глава 15
Момичето, наречено Харпър, хъркаше. Шумно.
Лукас я наблюдаваше, докато седеше на пода му, с клюмнала глава и широко отворена уста. Той се възползва от момента да я гледа, без тя да знае, необезпокоявано плъзгайки очи по нея.
Това си ти, помисли си. Сякаш пчела жужеше в гърдите му.
Тя беше бебето от снимката, която толкова дълго беше носил около врата си. Заради това ли притихналите шепоти се разбуждаха, когато тя беше наблизо? Затова ли имаше чувството, че я познава? Протегна се по навик към медальона и ръката му се отпусна. Празна. Продължи да се взира. Тя беше малкото усмихнато момиченце с розовата панделка в кестенявите къдрици.
Как беше възможно? Това го шокира. Макар че толкова много неща го шокираха. И защо не? Прониза го чувство на тъга и отчаяние, но той побърза да го потуши. Засега. Докато тя беше тук. Момичето го правеше скоклив. Или… не, не скоклив. Беше тъкмо обратното. Кое е обратното на „скоклив“? Тя го правеше кротък. Караше го да иска да спре, да чака и да наблюдава, докато успее да я разбере.