Кротък не беше точната дума и той се замисли за това, докато обличаше кожуха, опитвайки се да бъде по-шумен, за да я събуди. Тя изхърка още веднъж, което едва не го накара да се усмихне, но беше прекалено напрегнат.
Извърна се за миг, но не издържа и пак се обърна. Искаше да я гледа. Тя беше красива. Но дали можеше да й вярва? Разтри главата си. Жената с червената коса, която му бе съблякла дрехите и го бе целунала по устата, също беше красива. Не толкова красива като момичето с потеклата лига, докато спеше на пода му, но все пак красива. Но както и да е, те бяха различни, нали? Той познаваше тази жена. Наистина ли я познаваше? Имаше чувството, че е така.
Кичур от тъмната й коса бе паднал върху лицето й. Цветът беше като на кестени, огрени от слънцето. Тъмнокестеняв и блестящ. Ръката го засърбя да го отметне, да прокара пръсти през него, за да разбере дали е толкова копринено мек, както изглеждаше. Да го докосне. Да го помирише. Очите й сега бяха затворени, но той можеше да си ги представи как се отварят и се взират в него така, сякаш тя не знаеше какво да очаква от него.
Какво си мислеше? Какво си мислеше, когато го погледнеше? Животно или човек? Нещо, от което да се страхува? Да, той знаеше отговора, иначе тя нямаше да вземе пушката със себе си.
Лукас безшумно я приближи. Безшумно като вълк. Опита се да улови мириса от мястото си. Ето. Затвори очи, вдъхна го, задържа го. Тази сутрин миришеше повече на земя, сякаш бе изтръгнал от корен цвете, бе го смачкал между пръстите си, а после го бе поднесъл към носа си и миризмите на всичките му части се бяха примесили. Сладко и несладко. Не намираше думи, с които да опише аромата й, само картини. Усещания. Подмолни шепоти. Но мирисът й му въздействаше. Караше тялото му да реагира, да я желае.
Лукас се втренчи по-отблизо, внимателно. Изучаващо. Устата й беше широка, горната устна беше по-тънка, отколкото долната, а когато бяха разтворени — както в момента, — можеше да види двата й горни зъба. Седефенобели, гладки.
Когато за пръв път я бе видял, си бе помислил, че прилича на сърна — свежа и млада, големите й кафяви очи примигваха любопитно насреща му. Никога не бе виждал по-красиво създание. Нито дори по здрач, когато лъчите на слънцето обагряха с кървави отблясъци небето и се спускаха, за да целунат земята.
Тя се раздвижи в съня си и той бързо и тихо отстъпи назад, но тя не се събуди. Той почти не беше мигнал, толкова силно усещаше присъствието й под покрива си, че не можеше да усмири мислите си. Може би тя не беше толкова изплашена от него, както си бе помислил, щом можеше да спи така непробудно. Тя изхърка отново и се килна напред. В този миг устните му се извиха в истинска усмивка, която се почувства някак странно върху тях. Лукас вдигна ръка, за да я усети, пръстите му обходиха извивката на устата му.
Той не искаше тя да остава тук. Искаше да си тръгне, за да престане да се пита за всичко и да чувства неща, които не знаеше къде да дене. Нуждаеше се от време да помисли, да реши какво ще прави сега, след като Дрискол беше мъртъв и връзката му с външния свят беше прекъсната. Трябваше за много неща да реши какво ще прави и нямаше понятие откъде да започне.
Припомни си предишната нощ, когато бе погледнал през прозореца си и я бе видял да плаче близо до бърлогата на новородените лисичета. Отначало си помисли, че страда, задето майка им не се бе върнала, но когато бе разбрал, че е заради това, че майка им беше там, за да ги стопли, подсуши и нахрани, бе почувствал как нещо стегна гърдите му, болка, каквато не бе изпитвал преди.
Тя също бе изгубила майка си. Сега вече го знаеше.
Това си ти — отново си помисли. — Ти.
Наблюдава я още минута-две, опитвайки се да измисли най-добрия начин да я събуди, след като шумът не бе свършил работа. Дали да я разтърси, за да я събуди? Или тя щеше да го застреля с пушката си? Би могла да опита. Но той можеше за секунда да я надвие — независимо дали имаше оръжие, или не — и тя би трябвало да го знае. При тази мисъл в съзнанието му се оформи картина — тялото му се надвесва над нейното, докато тя го гледа с ококорените си, кафяви като на сърна очи — и кожата му пламна и му се зави свят.
Не се движи.
Чакай.
Тя го смущаваше така, както го смущаваха всички хора, дори… повече. Той не разбираше начина, по който говореше, нито израженията й, които всеки миг се меняха, без предупреждение. Не проумяваше как в един миг можеше да се смее толкова непринудено, а в следващия очите й да се изпълват със сълзи. През половината от времето не можеше да следи какво казва, защото тя прескачаше от тема на тема толкова бързо поради причини, които не му бяха ясни.