Тя погледна ножа, привързан към бедрото му.
— Неприятности ли очакваш?
— Не — тихо отвърна той. — Очаквам вечеря. Щом днес ще излизам, искам да донеса нещо за ядене.
— О. Добре. Да, разбира се — кимна тя. — Значи, само го използваш, за да… — Замълча продължително, преди да довърши: — Да осигуриш вечерята.
Лукас присви очи напред, сетне ги извърна към нея. Върху лицето й бе изписано изражението на човек, имащ камъче в обувката, и това го накара да се почувства по същия начин. Тя не го харесваше, смяташе го за различен… странен. Това не му се нравеше. Но вината не беше нейна. Той беше различен и странен и в душата му се отвори празнота, разширяваща се като голяма черна дупка.
Да, той беше различен, ала това не беше най-лошото.
Двамата излязоха от гората откъм другия край на къщата му и откритото пространство се ширна пред тях, небето се къпеше в сребристо и меднозлатисто сияние. Видът на ранното утринно небе го успокояваше и той успя да отклони мислите си от празнотата, която завинаги щеше да бъде част от това, което беше. Можеше да я ненавижда — и той го правеше, — ала не можеше да я промени.
— Между другото, благодаря ти. Сигурна съм, че имаш други занимания. Особено като се има предвид времето. Наистина го оценявам.
Думите на Харпър го изтръгнаха от мислите му и той кимна. Нямаше кой знае каква работа. Имаше запаси от храна за зимата, които би могъл да използва, ако се наложеше. Още преди много зими беше научил колко важно е това за оцеляването и сега знаеше какво да прави много преди първият сняг да падне. Сега всичко, което му оставаше, беше да седи и да се тревожи за бъдещето си. Можеше да го прави както навън, така и седнал сам пред огъня в хижата. Макар че много скоро кибритът му щеше да свърши, а още не бе измислил как ще се справи с това.
Така, както се справяше и преди да имаш.
Ако искаше, можеше да отиде в дома на Дрискол и да открадне кибрита, който му беше нужен. Но не го бе направил. Никога повече не желаеше да стъпва в онази хижа, дори и за да се сдобие с кибрит.
— Колко далече е колата? — попита тя, изравнявайки се с него.
Лукас внезапно забеляза, че не бе взела пушката си — сигурно я бе оставила в колата, когато бе чул вратата на пикала й да се отваря и затваря, — и се зачуди какво я бе накарало да реши да я зареже. Дали бе сметнала, че повече няма защо да се бои от него? Или просто щеше да й бъде по-трудно да върви, ако носи голяма пушка? Това няма значение, каза си Лукас. Нямаше да мисли за начина, по който го караше да се чувства мисълта, че тя му се доверяваше — момичето, чиято снимка бе носил около шията си толкова много години, което беше с него през безбройните часове на борба, болка и самота.
Осъзна, че тя го гледа, и си спомни, че му бе задала въпрос. Колко далече беше мястото? Лукас замълча. Не знаеше как да опише близо и далече, а от вчерашното изражение на шерифа бе разбрал, че беше сгрешил, когато му каза колко много стъпки има между хижата на Дрискол и неговата.
— Не е много далече — рече накрая.
Двамата изкачиха възвишението и пред тях се разпростря долината. През лятото беше изпъстрена с цветя — червени, пурпурни и жълти, всичките преливащи се в едно, а вятърът разнасяше сладостта им.
Повървяха известно време в мълчание, само от шума от стъпките им изпълваше въздуха около тях. Беше студено, но не толкова студено, както предишния ден, а слънцето пробиваше през облаците, стопляйки гърба му. Харпър взе една дълга пръчка, спря се да отчупи част от нея, отново се изравни с него и я използва, за да проверява къде е безопасно да се върви и къде не. Някога и той бе правил това, преди да запомни всяка дупка и всеки камък по земята наоколо.
— Познавам тази земя като петте си пръста — каза й той. — Просто ме следвай.
Тя се поколеба за секунда, но после захвърли пръчката настрани. Още един знак на доверие. Лукас ускори крачки, както и спътницата му, като се стремеше да не изостава, въпреки че неговите крака бяха доста по-дълги.
— Ти водиш хора тук заради твоята… работа?
Той искаше да знае повече за нея — не можеше да се сдържи — и искаше също да узнае повече за света, за живота на другите хора, за нещата, които правеха. Искаше да разбере дали нещо от това ще му пасне, или вече беше твърде различен, за да живее сред тях.
Искаше да разбере дали самият той желаеше това.
— О, значи, си запомнил. Да. През по-голямата част от пролетта, лятото и есента. Водя хората на лов, на лагер или просто на еднодневни екскурзии. През студените месеци има по-малко клиенти, но ми се случва да развеждам запалени рибари, които ловят риба в леда, или скиори и други такива любители на дивата природа. Но пестя пари, за да работя по-малко през зимата. Освен това смятам да уча. Но… о, ти не питаше за това. Така че, да, работата ми е да развеждам хора тук. За да се, хм, радват на красотата на природата, изпълваща душата — довърши тя и изкриви устни.