Имаше дума за подобно изкривяване на устни… коя беше? Някаква усмивка, която беше… Тя се опитваше да бъде смешна по някакъв начин? Дали бе така?
Тя говореше много и прескачаше от тема на тема. Трудно му бе да я следва. Трябваше наум да премисля какво бе казала, за да разбере как да отговори.
— Ти не вярваш, че красотата на природата изпълва душата на човека? — попита Лукас накрая.
Жената изненадано го изгледа.
— О! Искам да кажа, не. Тоест, да. Просто прозвуча блудкаво. Но когато съм сред тази дива пустош, това ми носи покой. — Стрелна го с поглед, преди да прескочи един камък, стърчащ от снега. — Ами ти? Красотата на природата изпълва ли душата ти?
Тя отново му се усмихна — толкова мило, че всички мисли излетяха от главата му. Отмести поглед, за да се окопити и да може отново да ги върне.
Лукас се замисли за нещата, които най-много обичаше в природата, за дома… за дългите летни дни, когато коремът му беше пълен с прясна риба и сладки боровинки, а тялото му беше стоплено. За начина, по който светулките летяха на фона на притъмнялото небе, преди да падне нощта, за любовните песни на вълците, зовящи своите самки, воят им се извиваше високо и ясно до кръглата жълта луна, толкова красиви, че цялата гора притихваше, за да ги слуша. За начина, по който катериците се смееха с едрозъбите си усти, докато вършеха бели и си правеха номера една на друга, за възторжените поздрави на птиците, посрещащи зората, радостни и благодарни за новия ден.
Но Лукас мислеше също и за студа, сковаващ костите му, за самотата, която приличаше на тъмна паст, зейнала в душата му, за дивите прасета с безумните им очи и смразяващото кръвта квичене, за жестоката болка да умираш от глад.
— Да изпълва душата? — попита накрая с нисък, тих глас. — Не. Но тя ме спаси. И ме… наказа. Ако има неща, които да могат да изпълнят душата ми, то аз все още не съм ги открил.
Все още. Обнадеждаващ израз, помисли си той. Изненада се, че още има надежда. Макар и малка.
Тя задълго остана смълчана и когато той я погледна, го съзерцаваше с най-странното изражение на лицето си. Ново и различно, за което той не можеше да измисли название. Беше казал прекалено много… по начин, по който другите не го правеха. Може би. Но тя не изглеждаше разстроена от него, само… изненадана и… нещо друго, за което също нямаше дума за описание. Лукас отмести очи, преструвайки се, че обмисля в коя посока да продължат, макар много добре да знаеше накъде да поемат.
— Ами аз… се надявам, че ще ги намериш. Нещата, които ще изпълнят душата ти.
Или може би по-голямата част от душата ми е мъртва. Но не го каза на глас. Това беше нещото, за което се питаше в най-съкровените си кътчета. Нещото, от което се страхуваше. Другата част, която бе открадната от него и която той никога нямаше да може да си върне.
— Както и да е — подхвана тя, след като той не каза нищо, — ти си прав. Природата може да бъде красива, но и жестока. Аз също го знам.
Лукас си помисли, че може би тя наистина го знаеше.
— Значи, търсиш колата? Затова ли идваш тук? Затова ли си се захванала с тази работа?
Аз бих го направил — рече си той наум. — Ако семейството ми е някъде тук, мъртво или живо, аз също бих го търсил.
Тя спря, той също спря и се извърна към нея. Очите й бяха широко отворени, а устата й бе извита в странна форма. Отмести поглед настрани, после отново го насочи към него.
— Най-вече — каза много тихо и замълча насред думата, като че ли нещо бе заседнало в гърлото й.
Стори му се, че зърна сълзи в очите й, и сърцето му заби по-бързо. Не плачи. Не бъди тъжна.
— Аз никога наистина… предполагам, че никога в действителност не съм го признавала пред себе си, но… да. Търся мястото на катастрофата, откакто станах достатъчно голяма, за да идвам тук сама. Работата е просто… начин в същото време да печеля пари, за да мога да се изхранвам. — Замълча. — Трябва да продължа напред, да реша какво искам да правя с живота си, но съм… като приклещена.
Тя тихо се засмя, но не прозвуча като обикновен смях. Прозвуча по-скоро тъжно.
Лукас се взря в красивото й лице и бавно издиша. Изведнъж внезапно му се стори, че донякъде разбира тази жена, и това го накара да се почувства… човешко същество. Човек.