— Знам какво е да се чувстваш изгубен — кимна той.
Това беше нещото, което го отличаваше от животните. Причината това място никога да не бъде негов истински дом, както беше за тях.
Погледите им се преплетоха и сякаш слънчева светлина запълни пространството помежду им. Невидима, но ярка, топла и реална. Шепотите се усилиха и почти… запяха в душата му. Никога досега не се бе чувствал по този начин. Не знаеше какво да мисли, но му харесваше. Харесваше нея.
Листата шумоляха около тях, ястреб зърна мишка на земята, изкряска в знак, че напада, и рязко се спусна ниско надолу, после се стрелна обратно към небето. Хищната птица отново изкряска, но този път с различни звуци. Гняв. Обядът му бе избягал.
— Колко годишен си бил, когато си дошъл да живееш тук, Лукас? — попита тя.
Той се втренчи в нея, инстинктът му нашепваше да не отговаря на въпроса или може би да излъже. Знаеше го, защото бе научен да прави точно това, със страх и лъжи. Щеше ли да има значение, ако й отговори?
— Почти на осем, така мисля — отвърна той, преди да размисли.
Тя слисано го зяпна.
— Почти на осем? — Поклати глава. — Това не е възможно. Лукас, това… това е незаконно. Това е изоставяне. Някой трябва да отговаря за това.
— Вече е твърде късно. Това няма да промени нищо.
Аз също съм виновен.
Тя се замисли, сетне поклати глава.
— Предполагам, че не, но просто ми се струва неправилно да не се направи нищо. Дори и да не се потърси наказателна отговорност… ти би трябвало…
— Какво? Какво би трябвало да направя? Ти какво би направила?
Тя го погледна, прехапвайки устна. Накрая въздъхна.
— Ами, предполагам, че би могъл да проклинаш Бог. Това обикновено е най-доброто ми решение. Направи го високо, с огромна ярост.
Тя му хвърли бърза усмивка, която някак си изглеждаше тъжна.
Лукас превъртя думите в ума си, представяйки си тези, които не разбираше, мозъкът му усилено работеше.
Огромна ярост. Ярост. Гняв. Голям гняв. Много гневно.
Присви очи към мястото, където се срещаха земята и небето.
— Има ли полза?
— Обикновено няма. Само ме кара да се чувствам наистина нищожна и безполезна.
— Мравка, проклинаща Бога, изкачила се на стрък трева — цитира той по памет.
Думите се изтърколиха от езика му, преди да успее да ги спре. Прехапа устни и се намръщи, когато усети вкуса на кръвта.
Тя му отправи изненадана усмивка, която се превърна в смях.
— Всъщност, да. — За миг се умълча. — Какво ще правиш? Сега, след като Дрискол е мъртъв. Разбрах, че си разменял разни неща с него.
— Да. Но не толкова през последните няколко години. Не се нуждая от Дрискол, за да оцелея. — Замълча за минута. — Ще ми липсват нещата, които ми даваше, но аз оцелях много зими… години без него. Мога да го направя отново, ако се наложи.
Харпър не каза нищо и когато той й хвърли бърз поглед, видя, че веждите й са сключени и тя отново хапе устната си, както, изглежда, правеше, преди да започне да задава много въпроси един след друг.
— Какво се е случило с родителите ти? — попита Лукас в опит да отклони мислите й от него към нещо друго. — Как стана катастрофата?
Гърдите й се повдигнаха и отпуснаха, когато тя пое дълбоко въздух.
— Аз бях също толкова малка като теб, когато целият ми свят умря. — Усмихна се, но усмивката й бързо помръкна. — Или поне така го чувствах.
Той отново я разбра. Разбра начина, по който каза, че целият й свят е умрял; точно това мислеше той, че му се е случило, веднъж, два пъти. Целият свят бе умрял.
Има война.
— Ние се прибирахме у дома след вечеря в Мисула. Аз заспах. — Младата жена поклати глава. — Не знам какво се е случило. Това е най-лошото от всичко. Макар да мисля, че помня катастрофата. Много смътно. Помня падането. Помня, че бях мокра и замръзнала. Беше през зимата. Но следващото, което помня, е, че се събуждам в болницата. Опитах се да съединя отделните образи, но те са само… проблясъци, които не мога да свържа в общ контекст.
Не мога да свържа в общ контекст. Разбиране? Аз не мога… не мога да ги напасна? Да ги свържа заедно. Да. Като пъзел. Това искаше да каже тя. Контекст. Запомни думата. Още една нова сред многобройните други думи, които бе научил през последните дни.
— Как така са намерили теб, но не и колата?
— Изгубени туристи са ме намерили.
— Тук?
Лукас никога не бе виждал никого. Няколко пъти му се бе сторило, че чува гласове на хора. Но това за него означаваше опасност, затова той се бе скривал, за да е сигурен, че няма да пострада.