С всяко движение дишането й се учестяваше, ставаше все по-накъсано. Обаче тя не се бе задъхала, докато вървяха до тук, затова той се зачуди какво става, но не я попита. Родителите й бяха на дъното и навярно това беше причината да не може да си поеме дъх.
Неговият крак пръв докосна земята, заледеният сняг изскърца под него и той стъпи върху замръзналата почва. Тук долу беше по-студено, по-тъмно, закрито от слънцето и дъхът й излизаше на малки облачета пара, когато Харпър стъпи до него. Светът около тях тънеше в тишина.
Очите им се срещнаха. Харпър изглеждаше различна… уплашена или по-тъжна, или… нещо друго, погледът й прескачаше наоколо. Той се придвижи към мястото, където знаеше, че е колата. Изгреба малко сняг и се видяха голите клони, покриващи синята кола, които бяха обрасли с листа през другите три сезона.
Показа се част от синята боя, светлината блестеше и се отразяваше от метала. Харпър свали една от ръкавиците си, бавно се протегна и я докосна, сякаш не вярваше, че е истинска. Отдръпна ръка, а Лукас разчисти още няколко клона и изтръска снега от смачканата и мръсна кола.
Скелетите бяха същите, както когато ги намери — единият бе обърнат към задната седалка, а другият бе наведен напред. Сърцето му натежа в гърдите. Тези хора бяха нейното семейство.
Всичко около тях се смълча, дори птиците спряха утринните си песни. Внезапно Харпър политна напред и риданието й разцепи въздуха. Вкопчи се в него и Лукас я улови. Първо се сепна, после застина, обгърна я с ръце и я притисна към гърдите си, докато тя плачеше неудържимо, скръбта й отекваше сред стените на каньона и чезнеше в гората над тях.
Глава 16
Харпър разтри очите си, все още бяха подпухнали и я сърбяха дни след като намери родителите си. Разбира се, предишната вечер бе плакала, докато най-сетне не заспа от изтощение. Гледката на скелетите им изпълваше съзнанието й, пронизваше сърцето й. Сега се чувстваше толкова невероятно изцедена. Вратата се отвори и агент Галахър влезе в стаята, постави картонена чаша с кафе пред нея, бръкна в джоба си и извади няколко пакетчета захар и сметана на прах. Сложи ги заедно с бъркалката до чашата.
— Предположих, че ще имаш нужда.
Харпър обви длани около горещата чаша, приятната топлина проникна в тялото й и раменете й съвсем леко се отпуснаха.
— Много благодаря.
Бяха нужни два дни, за да се организира изваждането, но колата, за която бе потвърдено, че е принадлежала на родителите й, преди няколко часа бе изтеглена от дъното на каньона и откарана в Мисула. Екип от следователи трябваше да установи дали колата е паднала в пропастта и дали това е причинило злополуката.
Останките на родителите й бяха прехвърлени в лабораторията по съдебна медицина в Мисула, въпреки че Харпър не смяташе — имайки предвид това, което бе видяла, — че имаше какво да се изследва, освен кости. Потръпна при спомена за това, което бе останало от двамата души, които най-много бе обичала на този свят.
Оценяваше положените усилия, вниманието и грижовността, с които знаеше, че щяха да се отнесат към останките на родителите й. Разбира се, баща й беше многоуважаван шериф и гражданин на обществото и тя знаеше, че целият град би желал да му бъде устроено достойно погребение.
Що се отнасяше до самата нея, Харпър не можеше да определи чувствата си. Очаквала беше да почувства облекчение и тя наистина го бе изпитала, но освен това беше очаквала някакво усещане за приключване, някакво усещане, че вече може да продължи с живота си. Не бе почувствала нито едно от двете, ала родителите й бяха намерени само преди четиридесет и осем часа. Бяха изминали само четиридесет и осем часа, откакто Лукас я бе държал в прегръдките си в онзи мрачен, студен каньон. Само четиридесет и осем часа, откакто мълчаливо бяха извървели дългия път до хижата на Дрискол, откъдето тя се бе обадила на агент Галахър. Предполагаше, че беше нужно време. Седмица… може би две, докато ще може най-после да загърби трагедията и да приеме факта, че те никога няма да се върнат.
Аз съм сама на този свят.
Не че бе мечтала или се бе надявала да се върнат. Не се бе самозалъгвала, че двамата не са мъртви и не са си отишли завинаги. Просто… липсата на доказателство за смъртта им — на факта, че не само си е въобразила злополуката, студа, пропадането, което ги бе отнело от нея — й бе пречила да се излекува емоционално и да продължи напред.
Да каже преди два дни онези думи на Лукас, признавайки, че се чувства като приклещена, беше много важно откровение за нея. Упоритото търсене на колата и останките на родителите й не й бе дало възможност да продължи напред. През всичките тези години по някакъв начин я бе държало в капан — емоционално застинала. Когато надникна в очите му и отговори честно на въпроса му, внезапно всичко й бе станало кристално ясно. Сега обаче бе намерила семейството си. Вече не беше изгубена във времето. Сега… сега можеше да реши какво да прави с остатъка от живота си. Беше го искала, сигурна беше в това. Просто… не онзи ден.