— Харпър — агент Галахър замълча, изглежда, обмисляше думите си, — знам какво означава да издърпат килимчето изпод краката ти. Не мога да си представя, че ти се е случило, когато си била само едно дете, с ограничени умения за справяне със света.
Тя го погледна, видя очертанията на устата му, очите, пълни със съчувствие. Разбиране. Той знаеше. Запита се какво ли пословично килимче е било издърпано изпод неговите крака. Запита се дали съществуваха умения за справяне със загубата на целия ти свят, независимо дали си на седем, или на седемдесет.
— Благодаря — промълви Харпър и наистина го мислеше.
— Може ли да те попитам кой те е отгледал след смъртта на родителите ти?
— Бях погълната от системата за приемни грижи. — Харпър сведе поглед и за миг зачопли ноктите си. — Баща ми беше по-възрастен от майка ми и по времето на катастрофата неговите родители живееха в старчески дом. Вече са покойници. Майка ми беше отчуждена от семейството си и аз никога не съм го познавала. Те не са изявили желание да ме вземат при себе си, след като тя почина. — Харпър замълча. — Майка ми имаше брат, но той също не е пожелал или не е имал възможност да се грижи за мен. Така че…
Толкова много се криеше в тези две малки думи, но тя не искаше да си спомня за шестте премествания, за прехвърлянията от един приемен дом в друг, за самотата, за страха, за начина, по който вратата й проскърцваше нощем в първия й дом, как се преструваше на заспала и се молеше на Бог той да си тръгне. Как се бе затворила в себе си и как няколко години й бе трудно да общува с хората. Как никой не отдели време, нито се опита да проникне през стените, с които се бе оградила. Как книгите, а не хората, най-накрая й бяха помогнали да се освободи от оковите на съзнанието си, да се измъкне от собствената си черупка, да преодолее болката и скръбта. Не, имаше прекалено много неща, за които не искаше да си спомня, а още по-малко да се задълбочава в тях. Особено тогава.
— Нима в града не е имало никой, който е можел да те приеме в дома си?
Харпър поклати глава, а агент Галахър изчака няколко секунди, преди да добави:
— Това е… истинско нещастие.
Тя докосна медальона, който сега висеше около шията й, и си представи снимката вътре, щастливото семейство, което бе имала тогава.
— Да, точно така беше. — Поклати глава. В момента не желаеше да се чувства потисната и нещастна. — Между другото, благодаря, че уредихте смяната на акумулатора. Надявам се, че моето отиване при Лукас, за да го попитам за колието, не е попречило по някакъв начин на разследването ви.
— Не. Не. Моето разследване е нещо съвсем отделно. Това беше добро интуитивно хрумване от твоя страна и аз се радвам, че Лукас е имал възможност и желание да ти помогне. — Агентът мило се усмихна. — Какво е впечатлението ти от Лукас сега, след като прекара повече време с него?
Харпър срещна погледа му и се замисли над въпроса. Лукас. Смутен. Сдържан. Мълчалив. Издръжлив. Надежден.
— Нито за миг не съм се почувствала застрашена от него. — Тя замълча. — Всъщност той изглежда… ами… грижовен. Беше разтревожен за малките лисичета, които аз на практика прегазих. — Погледна агент Галахър, видимо засрамена от безотговорното си поведение. — Случайно. И той нито за миг не представляваше заплаха. Макар че бях подготвена за противното — додаде тя, като мислено се намръщи, представяйки си как ли е изглеждала в очите на Лукас, когато цъфна на прага му с пушка в ръка и настояваща за отговори. — Езикът му е… примитивен, но предполагам, че той несъмнено е интелигентен. Изглежда смутен от някои термини… лицето му добива едно особено изражение… но той не си признава, когато не знае някоя дума. Буквално можеш да го видиш как се опитва да си я обясни. Това е… Както и да е, той е предпазлив, но понякога е забавен. Искам да кажа, нарочно. И… защо ме гледате по този начин?
— Ти го харесваш — усмихна се агент Галахър.
Харпър се засмя.
— Да го харесвам? Не. Искам да кажа, разбира се. Той е… интересен.
Усети, че бузите й пламват, и й се прииска да ги обхване с шепи, но се овладя.
Усмивката на агент Галахър помръкна и в очите му се появи загрижено изражение. Бащинско. Гърдите на Харпър се стегнаха.
— Просто бъди внимателна. Наистина нищо не знаем за него. Все още. А и засега той е единственият обект на интерес в това разследване.