— Ще внимавам. Искам да кажа, че и без това повече нямам причини да общувам с него.
— Щастлива случайност е, че са се обърнали към теб за помощ за случая на Дрискол и човекът, който е бил задържан, за да отговаря на въпроси, в крайна сметка е помогнал да се разреши загадката къде е била колата на родителите ти през всичките тези години.
— Не мислех, че е типично за правораздавателните органи да вярват в щастливи случайности — рече тя и дари агент Галахър с първата си искрена усмивка, откакто бе изплакала сърцето и душата си в онзи каньон.
Агент Галахър се засмя.
— Обикновено, по правило не вярваме. Нашата работа е да намираме обяснения, които не са свързани със съдбата. — Усмивката му стана по-широка. — Но в този случай, изглежда, всичко е чист късмет.
Чист късмет. Не й ли бе казал Лукас нещо подобно, когато му разказа как е била намерена от заблудени туристи? Тя винаги се бе смятала за лишена от късмет. Може би един от най-големите каръци, които познаваше. Ала може би е разглеждала нещата от грешния ъгъл. Да, беше ужасна трагедия, че родителите й са й били отнети, когато е била толкова малка — трагедия, която бе белязала живота й по безброй много отрицателни начини. Но… в същото време можеше да се каже, че в живота си бе имала и немалко… да, късмет. И навярно сега можеше да се научи да открива положителните неща в живота си, ако се вгледаше достатъчно усърдно.
— Знам, че последните дни бяха дълги и тежки за теб, но позволяваш ли да ти задам един бърз въпрос за нещо, което е свързано с престъплението в Ларкспър?
Младата жена разтри очите си, доволна, макар и за няколко минути, да насочи мислите си към нещо друго.
— Да, разбира се.
Агент Галахър извади една снимка от бележника си и й я подаде. Беше на купчина книги, подредени върху нощно шкафче.
— Можеш да видиш заглавията върху гръбчетата. Всичките са книги за юноши. Това, за което се чудя, са парченцата от стикери, които очевидно са били отлепени. Корицата все още лепнеше на някои места, сякаш съвсем наскоро са били махнати.
Харпър се вгледа по-внимателно в снимката, погледът й се задържа на местата на гръбчетата на книгите, където имаше следи, сякаш някой бе изстъргал стикерите с нокът.
— Помислих, че са били купени от антикварна книжарница в града или нещо подобно, но в Хелена Спрингс няма такава. После реших, че може би са взети от библиотеката, но тази в Хелена Спрингс използва бели стикери за своите книги.
— Да — съгласи се Харпър. — Както и библиотеката в Мисула. Но освен това библиотеката в Мисула използва и жълти стикери за някои от книгите си. — Бях там наскоро. Това може да е част от жълт стикер. Отдолу е обозначено от коя библиотека е книгата, а отгоре — срокът на заемането.
Харпър му върна снимката.
Агент Галахър се намръщи.
— Чудя се защо някой ще маха листчетата от книгите, които е взел за четене.
Младата жена сви рамене.
— Може би тя не е възнамерявала да ги върне.
— Да. Може би. Благодаря ти, Харпър, беше ми много полезна. Ще те закарам до вас — рече той и се изправи. — Сигурно си изтощена. — Извърна се и я погледна в очите. В неговите се четеше същото съчувствие, което бе видяла преди малко. — Надявам се, че сега, след като вече можеш да погребеш родителите си и да имаш място, което да посещаваш, това ще ти помогне да затвориш тази страница от живота си.
— Аз също се надявам — отвърна тихо тя. — Много силно се надявам.
Защото винаги бе копняла за място, където да излива мъката от загубата си. Място, където може да се сбогува.
Глава 17
Джак не бе ял от три дни. Стомахът го болеше, разяждан от глада, който го караше да се чувства слаб и сънлив. Но не биваше да спи, не и ако искаше да живее. Живей! Пъп беше излизал на лов, нямаше го дълги часове наред, но дори и той, ловец по природа, не бе имал късмет. Отвън времето беше отвратително, животните се бяха изпокрили в леговищата си, затрупани със сняг или блокирани от леда. Много от тях щяха да умрат преди края на зимата. Запита се дали и той щеше да умре.
Сърцето на Джак биеше по-бавно, сякаш се готвеше да спре. Туп, туп. Може би щеше да спре. И на кого щеше да му пука? На никого. Никой дори нямаше да узнае.
Храната му бе стигнала за четири дни от бурята, която все още бушуваше, но нямаше за повече.
Джак се бе опитал да улови риба, но не можа да пробие дебелия лед, след като с часове го удря с остър камък. Беше чакал край водата с надеждата, че някой елен ще се появи, за да пие, но студът бе толкова свиреп, че Пъп започна да скимти, нисък звук на болка, който Джак разбираше дори по-добре от своя покрит с пухкава козина приятел. Нямаше избор, освен да се върне в хижата, умиращ от глад и с празни ръце.