— Трябва отново да опитаме, Пъп — каза той и животното изправи глава, взира се в Джак около минута, после отново я сведе, сякаш казваше: няма начин.
— Трябва да го направим — възрази Джак. — Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-слаби ставаме.
Понякога Джак се чудеше дали не беше подло да държи Пъп вътре в хижата със себе си, питаше се дали неговите вълчи инстинкти няма да… отслабнат, ако не ги използва постоянно. Пъп трябваше да живее сред глутница, сред други вълци, които щяха да си помагат един на друг, за да оцелеят. Вместо това Пъп имаше само Джак, но Джак все още се нуждаеше от него, за да му помага да си осигурява храна и най-вече… най-вече, имаше нужда от приятелството му. Пъп беше единственият му приятел в целия свят и той знаеше, че не би искал да живее толкова дълго без него по време на тази война. Джак може би щеше да се откаже, но заради Пъп никога не би го направил. Пъп му бе спасил живота през онази ужасна, страховита нощ и още много пъти след това, а сега беше ред на Джак да го опази в безопасност и да му осигури храна или да умре, докато се опитва.
Джак облече най-топлите си дрехи, животински кожи, които бе съшил, и няколкото дрехи, които бе получил от Дрискол в замяна на други неща. Би изстрадал пътуването до хижата на Дрискол, ако имаше нещо, което да размени за храна, но не само че нямаше нищо, което би могъл да даде, но и Дрискол му беше заявил, че това било единственото, с което не можело да се сдобие. В града нямало много храна и дори Дрискол се затруднявал да намери достатъчно за себе си. Джак се питаше дали войната не бе продължила прекалено много зими и заради това храната все повече бе намаляла, дали хората от града в един момент нямаше да започнат да идват на лов за животни и друга храна, която можеха да съберат в гората.
Дори сега, когато помислеше за войната и за хората, за които Дрискол му бе казал, че убивали деца, онзи глас започваше да повтаря в главата му: Оцеляването е единствената ти цел.
Когато пристъпи навън, лек трепет премина през Джак, който нямаше нищо общо с бушуващата буря. Той присви очи срещу хапещия студ, изгарящ кожата му.
Стисна джобния нож с увитите си в кожа ръце, готов и изпълнен със стръв да убие всяко дребно животно или птица, което се изпречи пред очите му. Обаче гората беше застинала — притихнала, — дори на зимните птици им бе твърде студено, за да пеят.
Джак се спря на върха на малкия хълм, Пъп беше на няколко крачки отзад, и видя нещо, което приличаше на елен, да лежи насред открития участък.
Очите му се разшириха и за около минута той само се взираше. Дали животното бе измръзнало до смърт на място? Но не… виждаше кръвта, просмукваща се в снега. Пристъпи напред. Дали друг звяр не го бе убил и после го бе зарязал неизяден? Но защо ще го прави, когато беше толкова трудно да се намери храна?
Стомахът на Джак се сви болезнено от глад и той ускори крачки. Не го беше грижа защо животното лежи там. За него беше важно, че беше там и щеше да сложи край на жестоките болки, разкъсващи стомаха му.
— Махни се от моята храна — чу той, когато приклекна.
Извъртя се към гласа, вдигнал джобния нож срещу заплахата. Пъп тихо изръмжа и се сви, готов за атака. Беше друго момче като него, с руса коса, стигаща под раменете, застанало в бойна поза с вдигната лява ръка, в която блестеше нещо. За минута Джак застина от изумление, сетне сърцето му започна да блъска в гърдите, ударите отекваха в главата му. Те се взираха един в друг, очите на другото момче блестяха… налудничаво, лицето му бе изкривено от омраза. Насилие. То се нахвърли върху Джак, влачейки левия си крак. Имаше нещо, което не беше наред.
Джак бързо вдигна ръце, опитвайки се да покаже на момчето, че не представлява заплаха. Стомахът му отново се сви от болка.
— Ти ли уби този елен? — попита той с треперещ глас.
— Махай се — излая другото момче, пристъпи напред и замахна към Джак с това, което се оказа ловджийски нож.
Джак отскочи назад, избягвайки острието. Пъп се озъби и се хвърли напред.
— Пъп, не! — заповяда високо Джак, макар да не бе сигурен дали приятелят му ще се подчини. Трябваше да направи нещо, при това бързо. — Ей. Почакай, почакай! Изслушай ме, можем да си го поделим. И двамата сме гладни, а има достатъчно месо за всички. Повече от достатъчно.