Дали той изпитваше същото чувство на самота? Той също е бил изоставен. Оставен да се грижи сам за себе си по начини, които тя навярно дори не можеше да си представи.
А и дори да се остави настрани самотата — макар че сама по себе си тя изглеждаше… ами трагична, — как щеше Лукас да оцелее, като нямаше с какво да ловува, тъй като лъкът и стрелите му бяха отнети от шерифа? Замисли се за ловджийския нож, който бе привързан към бедрото му, този, за който й бе казал, че ще използва, за да осигури вечерята. В онзи миг беше поразена и дори сега се чувстваше объркана. Какво щеше да прави той? Ще нападне някое животно, ще пререже гърлото му, ще го одере, разфасова и… Харпър се уви по-плътно с одеялото, осъзнавайки, че отвратено се е смръщила, и се опита да отпусне напрегнатите си мускули. Ловът не беше нещо непознато за нея, но не се сещаше за някого, който би убил животно с нож.
И какво щеше да прави Лукас сега, когато не разполагаше със свястно оръжие за лов и с никого, с когото да общува, след като Айзак Дрискол бе убит? Той й бе казал, че е оцелял и преди Дрискол и щял да оцелее и сега. И това може би беше вярно. Но ако имаше нужда от нещо? Ами ако пострадаше или се разболееше? Досега може и да е живял изолирано, но сега… сега беше напълно отрязан от външния свят.
— Какво би трябвало да направя?
— Хм. Предполагам, че би могъл да проклинаш Бог. Това обикновено е най-доброто ми решение. Направи го високо, с огромна ярост.
— Има ли полза?
— Обикновено не. Само ме кара да се чувствам нищожна и безполезна.
— Мравка, проклинаща Бога от върха на стръкче трева.
Защо тези думи й звучаха толкова познато? И защо й се струваха… по-изтънчени, отколкото би очаквала от човек, който говореше малко и не бе имал достъп до книги?
При все това той цитираше някого. Или… нещо. Ето защо. Книга или стихотворение. Харпър беше сигурна за това. Някак си знаеше тези думи. И веднага, след като ги изрече, той изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че ги бе казал. Много бързо бе сменил темата.
Харпър стана, одеялото падна на пода. Грабна лаптопа, седна, влезе в интернет и написа думите в полето за търсене.
— Знаех си — промърмори с разтуптяно сърце.
Това беше един от по-малко известните цитати от „Граф Монте Кристо“.
Нейният пещерен човек беше цитирал Александър Дюма.
Нейният пещерен човек? Не точно. Но…
Пещерният човек беше цитирал Александър Дюма.
За миг се втренчи в компютъра, преди да затвори очи. Смътен образ на майка й пробяга в съзнанието й. Харпър седи на пейка с баща си, а майка й идва към тях, усмихната. Баща й казва нещо, което разсмива майка й, тя оставя тюркоазената раница до тях и го целува, преди да вземе Харпър в прегръдките си и да попита какво са донесли за обяд.
Онази тюркоазена раница. В нея майка й носеше училищните си тетрадки. Баща й през смях бе заявил, че с нея повече прилича на гимназистка, отколкото на учителка. Учителка по английски, която в часовете по литература винаги избираше за четене любимия си роман: „Граф Монте Кристо“.
Далечен звън я изтръгна от транса й, тя рязко се изправи и извърна глава в посоката на звука. Мобилният й телефон звънеше. Стана, чувствайки се някак объркана, и забърза към чантата, която бе закачила до вратата. Когато отговори, беше леко задъхана.
— Харпър, здравей. Обажда се Марк Галахър.
— О, здравейте — отвърна тя, върна се при леглото и седна. — Как сте?
— Аз съм добре. Слушай, надявам се да можеш да ми помогнеш с още нещо.
В телефона се чу шумолене, което приличаше на разлистване на листове, и телефонът сякаш се отдръпна от ухото на Галахър.
— Да, разбира се. Открихте ли нещо за онези книги и за библиотеката в Мисула?
— Всъщност смятам за кратко да отскоча до там. Преглеждах бележките на Дрискол в дневника му и не разбирам някои от тях.
— Как така?
— Ами например ето тази: Тази сутрин зърнах елена с бялата опашка да яде сурова риба край реката. Изглежда, че му е вродено да оцелява и би ял всичко, което е нужно, за да оживее, независимо колко е отвратително.
Харпър се намръщи.
— Елен да яде риба?
— Точно това ме смущава. Потърсих в Гугъл и не можах да открия информация, че елените ядат риба.