— Не, те са тревопасни — каза тя, не по-малко объркана от агент Галахър.
— Ами при изключителни обстоятелства, като например… свиреп глад или много дълга зима, или нещо от този род?
Харпър задъвка за секунда устната си.
— Едно животно ще изяде всичко, ако е гладно, но как, за бога, един елен ще улови риба?
— Може би вече е била мъртва, изхвърлена на речния бряг?
— Предполагам, че точно такъв е бил случаят.
— И така, ако еленът умира от глад и се натъкне на мъртва риба на речния бряг, той може да я изяде.
— Животните ще направят всичко, което могат, за да оцелеят. Да. Но по принцип еленът не яде риба.
— Добре, исках да чуя и твоето мнение. Все още се лутам във всичко това, но е… странно. Като че ли Дрискол е наблюдавал един конкретен опосум, един конкретен елен и един конкретен вълк.
— Защо ще го прави? И откъде ще знае, че животните са едни и същи?
— Нямам представа. Ако нещо ти хрумне, ще ми се обадиш ли?
— Разбира се.
— Благодаря, Харпър.
— За нищо. — Тя замълча за миг. — Има ли някакви новини? — попита, знаейки, че няма нужда да уточнява за какво говори.
— Още не. Малко се бавят, но се надявам, че до утре сутринта ще разполагаме с нещо. Тогава ще освободят останките, за да можеш да уредиш погребението.
Харпър остана притихнала за момент, докато осмисляше чутото. Точно за това се бе надявала толкова дълго — възможността да погребе родителите си, — но при мисълта за надвисналата реалност усети как в гърлото й засяда буца. Трябваше да реши дали да ги кремира, или погребе и как да плати разноските. Налагаше се да се обади в погребалната агенция и да уточни подробностите, но единственото, което искаше в момента, беше да се завие под одеялото и да пие чай, който дори не харесваше.
— Харпър? Там ли си?
— Да, извинете. Хм, чудех се дали е било намерено нещо в колата или в багажника? По-конкретно една тюркоазена раница? Тя беше на майка ми и винаги я слагаше в багажника след края на часовете.
През онази нощ бяха взели сува на майка й, защото пътищата бяха заледени, а сувът имаше съвсем нови гуми. Харпър си го спомняше, защото обичаше да се прибира у дома с шерифската кола, която баща й караше, и онази вечер не бе спряла да се оплаква, че са взели колата на майка й. По време на последното пътуване с родителите си тя постоянно бе мрънкала и се бе цупила за всичко. Помнеше това. За свое най-голямо съжаление и срам.
— Не. В багажника нямаше нищо. Освен едно прогнило одеяло.
Харпър се намръщи. Възможно беше майка й да е оставила раницата някъде другаде, но онзи проклет цитат не спираше да я гложди.
— Добре, благодаря. — Тя замълча за миг. — Агент Галахър, може ли да попитам дали има нещо ново от лабораторията по съдебна медицина за лъка и стрелите, които сте взели от Лукас? Ще ви разбера, ако не желаете да ми кажете…
— Били са открити следи от кръв по всички стрели на Лукас, но тя е била животинска. Няма нито капка човешка кръв. Не е открито и неговото ДНК по стрелите, използвани при убийствата.
Харпър бавно издиша. Чувстваше се малко странно от внезапния прилив на облекчение, но не можеше да го отрече. Вътрешно тя беше на негова страна и го подкрепяше. Не само това, но и не си го представяше като убиец. За бога, та той на практика я бе избутал от пътя, за да помогне на малките лисичета да оцелеят. Нито веднъж не се бе почувствала изплашена от него, а той не се бе възползвал от нея, макар че тя толкова тежко беше заспала под покрива му, че когато се бе събудила, не помнеше собственото си име. О, и се бе олигавила в съня си… Моля те, Господи, дано да не е видял онази лига.
— Освен това, изглежда, не са открити следи от ДНК-то на Лукас на местопрестъплението в къщата за гости. Има няколко негови отпечатъка в дома на Дрискол, но това е нормално, защото той е бил много пъти там през годините. Нищо не е намерено в спалнята, където е извършено убийството.
Харпър отново бавно издиша.
— Значи, той вече не е обект на интерес за разследването?
— Не бих казал точно така. Но… на този етап не разполагаме с нищо, което да го свързва с престъпленията.
— Открихте ли нещо за миналото му?
— Не, но ако трябва да бъда честен, нищо не съм предприел в тази насока. Лукас, изглежда, не желае да се открие нещо за миналото му, а и моят приоритет е разрешаването на двете убийства. Ще се поразровя малко повече, когато имам възможност, но в момента най-важното е проучването на миналото на Дрискол.
Докато агентът отговаряше на въпроса й, Харпър бе станала от леглото и сега крачеше пред него.