— Работата е там, че — подхвана тя, обърна се и закрачи в друга посока — се питах какво ще прави Лукас сега, след като Дрискол е мъртъв и той няма никакъв достъп до външния свят.
— Това не е напълно вярно. Той има два крака. Ако реши, би могъл да отиде в града.
По дяволите, би могъл дори да се премести да живее там. Всъщност, ако Дрискол не е направил завещание, в което оставя къщата си на Лукас, той ще бъде принуден да се изнесе от там.
— Да върви до града? В този сняг и лед? — попита Харпър, в тона й се прокрадна гняв.
— Смятам, че Лукас е свикнал със снега и леда.
Не можеше да не се съгласи с това.
— Добре, но той със сигурност няма пари. Търгувал е с Дрискол, разменяйки риба и животински кожи за продукти и други стоки. Дали да не му занеса някои провизии, докато не му върнат лъка и стрелите и… и… не се изяснят нещата около бъдещето му?
— Харпър… слушай, аз не съм ти баща — гласът му някак странно секна и той замълча за секунда, преди да се изкашля и да продължи, — но ти не познаваш Лукас. И да отидеш сама в къщата му не е най-разумната постъпка за една жена. Разбирам защо си го направила веднъж, но може би това не бива да се повтаря.
Харпър спря да кръстосва из стаята и отново седна на леглото.
— Добре.
— Защо имам чувството, че твоето добре не означава това, за което аз си мисля?
Противно на волята си, Харпър кратко се засмя.
— Оценявам, че ме държите в течение на случая. Имате ли представа кога ще пожелаете да потърсите местата, обозначени на онази карта?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, но прогнозата за времето не е особено обещаваща. Съобщиха, че наближава буря.
— Тогава ми се обадете, когато решите.
— Ще го направя. И Харпър, моля те, замисли се сериозно над това, което те посъветвах.
— Ще го направя. Обещавам.
Двамата си казаха довиждане, Харпър затвори и метна телефона на леглото. Съобщиха, че наближава буря…
Тя се бе отнесла съвсем сериозно към съвета на агент Галахър. Уважаваше го. Харесваше го. Оценяваше факта, че той споделяше с нея информация, което не бе длъжен да прави, и бе загрижен как да й помогне в нейното положение, което дори нямаше нищо общо с причината той да дойде в Хелена Спрингс. Очевидно се тревожеше за нейната безопасност, а след като почти цял живот не бе имала баща, неговото съпричастие беше като балсам за душата й. Но… но… той не бе прекарал една нощ и един ден с Лукас. Не бе имал време да усети неговата… доброта.
Жалко, че не можеше да се обади на Лукас и да му благодари за това, което той бе сторил за нея: не само че я бе завел до колата на родителите й, но й бе помогнал да намери завършека, който тя бе търсила от онази снежна нощ, когато беше дете. Искаше й се да може да му се обади, да го попита дали се нуждае от нещо сега, след като беше напълно сам — да го откара до града, да му занесе храна или вода… кибрит… Щеше й се да има някакъв начин да му се отплати за доброто, което той бе сторил за нея, но не можеше да го попита, освен ако не отиде лично при него.
Младата жена погледна през прозореца към тъмнеещите облаци. Разбирам защо си го направила веднъж, но може би това не бива да се повтаря. Тя беше наясно с логиката на Марк, но трябваше да последва призива на сърцето си. Ако смяташе да купи и да занесе някои неща на Лукас, нямаше много време за мотаене.
Поколеба се още само за миг, преди да грабне якето, шапката, ръкавиците, да нахлузи ботушите и да се втурне към вратата.
Глава 19
Утринните слънчеви лъчи погалиха голите рамене на Джак. Топлина. Мекота. Блаженство. Невидима ръка беше посипала блещукащи светлини по реката. Джак се засмя, когато Пъп зашляпа из водата, езикът му висеше от устата и той сякаш се усмихваше. Приближи до Джак, вече куцаше по-малко. Раната беше зараснала, но приятелят му се бе възстановявал през цялата зима и все още накуцваше. Пъп никога нямаше да можеше да ловува, както преди. Сега Джак беше отговорен за него. Той нямаше нищо против. Пъп се беше грижил толкова време за него, сега беше ред на Джак и той беше готов да го стори.
— Няма да те предам, момче — увери той Пъп, както и себе си.
Да го изрече на глас, да го съобщи на друг чифт уши, които да го чуят, го бе направило най-важното обещание, което никога нямаше да наруши.
Пъп беше неговият най-добър приятел. А най-добрите приятели спазват обещанията, които са дали един на друг. Това беше всичко.
Пъп изпухтя и Джак се усмихна. Знаеше, че вълкът го разбираше, и знаеше, че не е сам, дори и да нямаше истинска глутница.