— Аз съм твоята глутница, а ти — моята — рече Джак, загреба вода с шепи и я плисна към Пъп.
Вълкът се отръска, разпръсквайки водни капки навсякъде, а Джак се засмя и извърна глава.
Беше хубав ден. Слънцето беше топло. Пролетта будеше земята. Той имаше достатъчно храна и много скоро гората щеше да му даде още. Освен това имаше приятел, когото обичаше. Някъде недалече може и да се водеше война, но тук, за момента, той беше в безопасност.
Вдигна поглед към планините там, където се сливаха с небето, и потрепери. Зимата винаги дебнеше. Сега може и да беше далече, но щеше да се завърне, преди да е готов. Щеше да се завърне, за да открадне надеждата му — за оцеляване, за спасение, за семейство или хора, които да го обичат.
Ала и без това сега може би никой нямаше да го обича. Не и след това, което беше сторил.
Ромоленето на водата го изтръгна от мрачните мисли и той се опита с все сили да се отърси от чувството на… самота. Тъжните чувства вътре в него бяха различни, макар че не можеше всичките да ги назове. Но думата, която сякаш пасваше на всяко едно, беше сам.
Наведе се, загреба с шепи още вода и наплиска гърдите си, изми се под мишниците и отгоре по раменете. Хубаво беше да се почувства чист, да усеща студените капки, стичащи се по кожата му, напомнящи му, че е жив. Не като момчето, което бе убил и оставил да лежи в снега.
Мисълта за онова момче все още отваряше черна дупка в стомаха му, която никога нямаше да се запълни. Празнота. Понякога, когато си спомняше за онова момче, пред очите му изникваше картината, която бе видял в къщата на Айзак Дрискол — онази с мъжете, сражаващи се в кървава битка с копия и стрели. Питаше се дали във всеки един от тях се е отваряла тъмна бездна, когато са отнемали човешки живот. И ако беше така, дали онези воини не са се чувствали като живи сенки.
При първото топене на снега Джак се бе върнал при мястото, където бе оставил момчето, за да прибере костите му и да ги погребе в подножието на хълма. Там едно вековно приведено дърво растеше заобиколено от милиони диви цветя и отдалече изглеждаше сякаш небесни дъги докосваха земята. В подножието на хълма имаше вир, където двойка лебеди — заедно за цял живот — плуваха, дори и през зимата, когато водата беше леденостудена и почти замръзнала. Замисли се за това и реши, че ако някой трябва да погребе него, се надяваше да избере това място. Но костите на русокосото момче бяха изчезнали, отнесени от животните и разпилени сред пустошта.
Понякога го сънуваше, отсечената му глава му говореше от земята, умолявайки Джак да му върне останалото тяло. Той се събуждаше с писъци, а Пъп виеше до него.
Джак взе една пръчка и я подхвърли към Пъп, който прецапа през водата с пръчката между зъбите, за да я върне на Джак. Повтори това още няколко пъти, докато Джак миеше тялото си, оглеждайки с интерес всички места, където бяха наболи косми, щръкнали като трева в края на лятото. Кожата му беше груба и нашарена с белези. Усещаше как мускулите му са заякнали, докато прокарваше ръце по голата си кожа. Беше станал по-висок от предишната зима, панталонът му беше окъсял, а тениската отесняла на раменете. Трябваше да разбере какво ще поиска Дрискол в замяна на няколко нови дрехи, макар че лятото наближаваше и новото облекло можеше да почака. Щеше да отреже крачолите на окъселия панталон и да го превърне в шорти. За известно време можеше да мине и без тениска. Никога не бе имал желание да вижда Дрискол, затова преживяваше с това, което имаше подръка, и сам си изработваше всичко, което можеше.
На колко години съм сега? Изминалото време беше като в мъгла, вълниста линия, която не можеше точно да следва. Нямаше представа дали беше понеделник, или неделя, февруари или март. Само зимите се отличаваха — онези мрачни, безрадостни студени дни, когато дори слънцето се скриваше по-рано. Въпреки че сега имаше покрив над главата и топлина, когато успееше да получи кибрит от Дрискол, все още трябваше да излиза навън, за да търси храна. Двамата с Пъп все още бяха сами, докато вятърът свиреше и виеше свирепо отвън, покривът се тресеше и сякаш наближаваше краят на света.
Шестнайсет, помисли си той, като преброи наум. Мисля, че съм на шестнайсет. Беше преживял сам десет зими.
Джак се отправи към брега, като подсвирна на Пъп, който още не се бе върнал с пръчката, която Джак бе хвърлил преди малко сред дърветата. Проклетият вълк сигурно бе видял катерица и се бе втурнал след нея. Е, добре, че все още имаше някои животни, които куцането не му пречеше да преследва.
Джак се избърса с тениската, разтърси дългата си до раменете коса, както бе направил Пъп, и около него се разлетяха водни пръски. Погъделичкаха го по врата, той изправи глава и се взря с присвити очи в гората. Имаше чувството… че някой го наблюдава. Понякога го усещаше, както днес. Косъмчетата на врата му настръхнаха и той вече бе сигурен, че някой го следи през дърветата.