Те убиват деца.
Само че Джак вече не беше дете.
Но все още не беше и мъж.
Той спря, старият ужас се разля по вените му, смесвайки се с безкрайна тъга заради смъртта на Пъп, лежащ на земята зад него. Внезапно се почувства толкова уморен, че му се прииска да падне на колене. Сърцето и душата го боляха.
— Мога да ти дам оръжие като това — отново повтори Дрискол. — Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. — Когато Джак не каза нищо, Дрискол додаде: — Ще прибавя и още една кутия кибрит.
Джак погледна назад към тялото на Пъп, сърцето му ридаеше заради загубата. Какъв смисъл имаше да убива Дрискол сега? Това нямаше да върне Пъп, а лъкът и стрелите щяха да му помогнат да оцелее, особено след като Пъп вече го нямаше. Сърцето му се изпълни с мъка. Сведе глава. Прасе. Едно от онези диви свине с остри като бръснач бивни. Той избягваше онези прасета, сякаш бяха дяволски изчадия. Дори и Пъп…
— Ще го направя — каза Джак и се извърна от Дрискол, за да вдигне тялото на Пъп.
Щеше да го погребе край реката, където някога бе погребал малките телца на братята и сестрите на Пъп, онези мили създания, които някога му бяха спасили живота. Щеше да се сбогува със своя Пъп, а сетне щеше да се пита как ще преживее през всеки следващ ден, който щеше да бъде още по-самотен от досегашните. Пъп не само беше спасил живота му… той му бе дал подтик да живее.
След като Дрискол си тръгна, Джак се отпусна на колене до Пъп, зарови пръсти в козината на приятеля си, вдигна глава и тъгата му изригна като вълчи вой към празното небе.
Глава 20
Малки ледени кристали. Искрящи. Бляскащи върху стъклото в чезнещата светлина на отиващия си ден.
Лукас хвърли още една цепеница в огъня и задържа за минута ръцете си пред него, благодарен за чудото на топлината. Понякога, все още, пламъците му се струваха свещени, както първия път, когато усети топлината им, след като бе преживял толкова мъчителни зимни дни и нощи, заобиколен единствено от студ. Лед. Страдание. Самота.
Боботенето го накара да застине, да наклони глава и да се заслуша. Кола? Заля го вълна на шок и страх. Пристъпи бързо до предния прозорец и очите му се разшириха, когато видя същия голям пикал, който Харпър караше, да се движи бавно — внимателно — през гората към хижата му.
Наблюдава го, когато спря, и миг по-късно Харпър скочи на земята, преметнала тежка на вид торба през рамо, отиде до мястото, където беше лисичата бърлога, и надникна вътре. Когато се обърна към къщата му, върху лицето й грееше усмивка.
Той припряно отстъпи назад и застана неподвижен, когато я чу да се изкачва по стълбите. Не биваше да отваря. Защо тя е тук? Какво иска? Тя почука на вратата му, а той не помръдна, не искаше да отговаря, но накрая една различна част от него надви. Онази част, която се бе оживила при вида на лицето й, от завръщането й. Частта, която знаеше, че тя беше негова, макар че, имайки предвид досегашния му живот, това не можеше да бъде вярно.
Когато отвори вратата, тя му се усмихна, пристъпвайки от крак на крак.
Той зачака тя да му обясни защо беше тук, тъй като не знаеше какво да й каже. Здрасти? Здравей? Защо си тук? Какво искаш? Помисли си, че тези въпроси навярно ще прозвучат така, сякаш той не я искаше тук, и може би действително не я искаше — не биваше — дори да знаеше, че цялото му същество копнееше за нея.
— Бях посъветвана от един човек да не правя това — изрече тя накрая.
Посъветвана. На мен са ми… казали. Някой й бе казал да не прави това. Лукас се намръщи.
— Да не правиш какво?
Тя извърна поглед, после отново го насочи към него.
— Хм, да не идвам тук.
Бузите й порозовяха като цветя, внезапно разцъфтели под кожата й. Премести торбата от едното рамо на другото.
Младият мъж се облегна на рамката на вратата, а очите й се приковаха към ръцете му, които скръсти пред гърдите си. Ръцете му бяха голи и той си помисли, че тя сигурно оглежда белезите, нашарили кожата му. Навсякъде. Това го накара да се почувства… гол, макар че голи бяха само ръцете му. Белезите свидетелстваха за твърде многото ужасни истории, с които бе изпълнен животът му. Истории, които той не искаше да разказва. Никога.