— Защо не си го послушала?
— Опозиционно-предизвикателно разстройство? — засмя се тя леко притеснено.
Това бяха три думи, които той не знаеше и нищо не подсказваше значението им. Лукас килна глава.
— Не знам какво е това — призна.
Тя се усмихна.
— Мисля, че е друг начин да се нарече един човек вироглав.
Той присви очи към нея. Ето го отново — три минути след началото на разговора с нея и вече се чувстваше почти изгубен. Изви се силен порив на вятъра и тя притисна по-здраво торбата към себе си. Размърда рамене и сведе глава, за да се предпази от студа.
— Влез — покани я той. — Студено е.
Тя изглеждаше благодарна, а не изплашена, както миналия път. Пристъпи вътре.
— Този път без оръжие? — попита той, докато затваряше вратата.
Отиде до печката и надникна през малкото стъклено прозорче, за да провери дали има достатъчно дърва. Искаше да й е топло.
— Не. Аз… Съжалявам за онова. Аз само…
— Не те виня. Ти не ме познаваш. Беше разумно.
Той се извърна към нея и за миг времето като че ли се проточи, дълго и тънко. Чупливо. Като остър стрък трева, опънат прекалено много. Тя пристъпи от крак на крак.
— Както и да е, дойдох да ти благодаря за това, което направи — заговори и за миг погледна настрани, сякаш се опитваше да намери върху стената подходящите думи. — Ти ми помогна с нещо, което беше много, много важно за мен, и аз съм ти благодарна.
Лукас сведе очи, искаше да й каже нещо, но не знаеше дали това е правилно. Не знаеше правилата за подобни неща.
— Какво има? — попита тя, сякаш можеше да чете мислите по лицето му.
Това го изненада и му хареса.
— Исках да знаеш, че… аз ги посещавах. Аз… им говорех. Те не са били сами.
Не я гледаше. Лицето му пламтеше. Но когато най-накрая се осмели да я погледне, в очите й блестяха сълзи и тя изглеждаше щастлива.
— Благодаря ти! — прошепна. Тръсна глава. — Думите са прекалено слаби. Аз… ти ми даде дар. Подари ми спокойствие.
Лукас вдигна високо глава и се усмихна. Той й беше дал подарък и това й бе харесало.
— Радвам се, че ти помогнах. Да ги намериш.
Харпър издиша.
— Да, хм. — Гласът й пресекна, тя прочисти гърлото си и кимна към торбата върху рамото й. — Както и да е, донесох ти това. Жест на благодарност.
— Какво е?
Тя свали торбата от рамото си, мина покрай него, остави товара си върху масата до задния прозорец и се обърна към него. Той направи няколко крачки и сега стоеше до нея и чакаше. Гостенката се поколеба за миг, после му хвърли кратка усмивка, преди да отвори торбата и да извади няколко предмета. Консервени кутии. Вдигна ги една по една.
— Пилешка супа и компот от круши. — Остави ги на масата, после взе още няколко и продължи да изброява: — Печен боб с шунка. О! — Вдигна друг предмет и му показа, сякаш беше най-хубавото от всички досега. — Фъстъчено масло — заяви и гласът й се снижи до шепот.
— Спомням си фъстъченото масло — промърмори Лукас.
— Наистина ли? Харесваше ли ти?
— Да, харесваше ми.
Лицето й засия толкова ярко, че Лукас примигна. Всеки път, когато му се усмихваше, той се чувстваше добре по начин, който не можеше да опише. Като мъж. Тя ме кара да се чувствам като мъж. Тя махна горната обвивка и обели малко сребриста хартия. Отдолу се показа нещо, което не бе виждал, откакто беше малко момче. Лукас се наклони напред, подуши го, мушна пръста си вътре, извади го и го пъхна в устата си.
О, господи. Господи. Очите му щяха да изпаднат, но той не ги откъсваше от изненаданите очи на Харпър, които се ококориха още повече, докато го наблюдаваше как ближе маслото от пръста си. Начинът, по който тя го гледаше… О, не, той правеше нещо погрешно, държеше се… погрешно. Отпусна ръка. Засрамен.
— Вкусно ли е? — попита Харпър, гласът й звучеше различно отпреди малко, по-дълбок и малко по-бавен. Бръкна в торбата и извади нещо друго. — Крекери — рече тя. Думата се отрони забързано от устните й и тя захвърли кутията на масата. — И още няколко неща. Храна. Донесох ти храна, защото се тревожех, че може да ти е трудно да ловуваш без лъка и стрелите си. А и наближава буря, в случай че не знаеш.
— Благодаря ти. Имам всичко, от което се нуждая. Не е трябвало да се тревожиш.
Каза го, но не добави, че тревогата й за него го караше да се чувства добре, защото означаваше, че някой помнеше, че той е жив. Това не му помагаше, но може би все още не беше изгубил всичко човешко. А това имаше значение за него.
Тя наклони глава и продължително се взря в него, погледът й се плъзна от очите му, към устните, задържа се там за секунда, а после се сведе към брадичката му. Това го изпълни с желание да прокара ръка по късата си брада, за да се увери, че по нея няма полепнало масло. Но остана неподвижен и я остави да го изучава. Изглежда, това, което виждаше, й харесваше и това събуди любопитството му, искаше да узнае мислите й, но нямаше представа как да попита.