— Така изглежда. Мъжът твърди, че живее на десет хиляди петстотин седемдесет и три стъпки от мястото на Дрискол, в посока към трите планински върха.
— Ъ?
— Разбирам те. Така описа разстоянието между двете жилища. Странно.
Меко казано. Тя невярващо поклати глава. Харпър водеше туристически походи в околните диви местности — любители на природата, къмпингуващи, ловци. Но не можеше да си представи някой да живее там за постоянно — през всички сезони на годината. Би било… на практика невъзможно да се оцелее, поне без сериозно оборудване и подходяща екипировка.
— Двамата познават ли се?
— Лукас каза, че разменял разни неща с Дрискол, който слизал до града. Риба, която Лукас ловял, срещу дрехи и подобни неща. Каза, че с изключение на това двамата не са общували много и не смятал убития за свой приятел. Просто човек, с когото разменял.
Размяна.
— Риба, която ловял? Значи… този мъж никога не е бил в града?
— Така твърди той.
— В такъв случай не би могло да е убил жената в къщата за гости.
Дуейн сви рамене.
— В момента разчитаме на неговата дума, защото не разполагаме с нищо друго. Още не сме получили криминалната експертиза от огледа на местопрестъплението, но засега нищо не доказва присъствието му там. Наистина няма причина да го задържим.
Харпър стисна устни, докато обмисляше казаното от шерифа. Никога не е бил в града? Никога не е напускал онази дива пустош? Как е възможно? Въпросите бяха безкрайни. Но Дуейн не я бе повикал тук заради това. Той искаше да получи информация от нея, а не тя от него.
— Обикновено не правя преходи на юг, а и местата на изток от реката са по-подходящи за лов. Но при всички случаи не си спомням някога да съм срещала когото и да било от двамата. И никога не съм се натъквала на някакви обитаеми жилища. Изненадана съм не по-малко от теб.
След трийсетина километра местността ставаше дяволски различна, ала разстоянието не беше чак толкова голямо, че човек да не може да живее много по-удобно в града и в същото време да се наслаждава на уединението на природата. Тя просто не го разбираше.
Дуейн стана от масата и посочи малък хладилник близо до вратата, където тя предположи, че има напитки. Харпър поклати глава, а той извади бутилка минерална вода, отвори я и отпи голяма глътка, преди да се върне на мястото си.
— Обадихме се в лабораторията в Мисула, за да обработят сцената на местопрестъплението, но за разследването се наложи да се обърнем към Департамента по правосъдието в Монтана. Просто не разполагаме с нужното оборудване, за да се справим с подобни престъпления. Агентът, когото са изпратили, се намира на първата сцена на местопрестъплението в Ларкспър, но скоро ще се върне тук, за да зададе още въпроси на Лукас. И — той замълча и смръщи вежди, сякаш се притесняваше каква ще бъде реакцията й на следващите му думи — надявам се, че ти няма да имаш нищо против, че аз предложих услугите ти. Ще се нуждаем от помощта ти.
Глава 3
Агент Марк Галахър стоеше неподвижен, обхождаше с поглед стаята и запомняше обстановката, изчаквайки нещо необичайно да привлече вниманието му. Нищо не го стори, с изключение на голямото тъмно петно върху килима. Ала той го очакваше. Жената, която бе умряла тук, не е била застигната от спокойна смърт.
Не, тук е имало страх и страдание и накрая смърт, макар и безмълвна, тъй като стрелата бе пронизала гърлото, лишавайки жертвата от въздух и несъмнено, секвайки надигналия се писък. Той бе видял снимки от местопрестъплението. Жената беше облечена само с тениска и бяло памучно бельо — вероятно това, което е обличала за сън — и очите й бяха широко отворени от ужас. Съдейки по отметнатите завивки, се е намирала по средата между леглото и прозореца — явно в опит да избяга, ала не бе стигнала много далече.
Разбира се, не е имала голям шанс. Убийството с лък и стрела не изисква близко разстояние. В това беше смисълът на това оръжие, нали? Не е било нужно убиецът да се придвижва повече от прага, след като веднъж е влязъл в стаята, справяйки се с лекота с ненадеждната ключалка, докато жената е спяла.
Марк отвори чекмеджето на скрина. Нищо. Жертвата е имала сак, съдържащ малко дрехи, върху мивката се виждаше паста за зъби, но изглежда, не е била подготвена за продължително пътуване. Или просто не е притежавала много вещи.
Върху нощното шкафче имаше купчина книги и Марк взе най-горната. „Пазителят“ от Лоуис Лаури. Остави я настрани и прегледа следващите две: „Невъзможно бягство“ от серията „Лабиринтът“ и „Похитителят на мълнии“. Марк сбърчи вежди. Не знаеше нищо за жертвата, но заглавията изглеждаха странен избор за зряла жена. Според съдебния патолог е била в средата или в края на трийсетте си години, а книгите бяха подходящи за юноши.