Когато му донесоха кафето, той го изнесе навън, защото искаше да помисли на спокойствие. Истината беше, че той самият беше толкова ядосан, че ако граничните полицаи му бяха предоставили възможност, щеше веднага да се възползва от нея. И това щеше да е поредната му глупава грешка, чийто списък не беше много къс.
Въпреки че противоречеше на всички принципи, той продължаваше да мисли за миналото, съжалявайки, че не е постъпил по различен начин. Ако беше свършил по-добре работата си на летището в Инувик… ако беше казал на Консорциума да си навре задачата, където трябва, когато му наредиха да се качи на самолета за Париж… ако не се беше забъркал с Алекс… ако не бе поставил топките си над работата и беше предал шибания списък на Грентъм… Много „ако“ и той нищо не можеше да направи.
Алекс нямаше да се върне при него. Не и сега. Тя беше взела решение и едва ли щеше да го промени. Не я обвиняваше за това, което беше сторила. Когато го беше оставила в клиниката, той вегетираше. После й бяха казали, че е мъртъв. Не беше изненадващо, че е харесала здравия, преуспяващ и влиятелен тип, който сега беше до нея. Надяваше се да има възможност да й обясни, че разбира всичко и не я мрази, независимо колко го боли. Обаче кога ли ще се срещнат отново? Той не вярваше, че Вермюлен ще я набърка в онова, което възнамеряваше да прави с бомбата, така че тя едва ли щеше да е в Трепча. А вероятността до края на нощта той или генералът да са мъртви, а може би и двамата, беше голяма.
Тя сигурно беше на яхтата. Представи си как се качва на борда и се ухилва:
— Здравей, скъпа. Съжалявам, но току–що гътнах твоя човек. Нищо лично. — Това нямаше да се приеме добре, но въпреки това той се опита да го изиграе.
Разбира се, можеше просто да се върне. Ако той не пипнеше Вермюлен, някой друг щеше да го направи, и то по-скоро рано, отколкото късно. Твърде много хора имаха причина да искат смъртта му. Ако Алекс отново се появеше на пазара на свободните жени, щеше да опита да я спечели отново.
Да ухажваш скърбяща вдовица не е особено благородна идея. Но така или иначе нямаше да се случи. Единственият начин да изкупи вината за своите грешки беше да оправи бъркотията, която причини. Това означаваше, че трябва да намери Вермюлен и да обезвреди него и бомбата му на всяка цена. А списъкът? Дали американецът го носеше със себе си? Отговорът му хрумна изведнъж и той беше напълно сигурен в него: не, сигурно беше в сейфа на яхтата, където бе Алекс.
Устата му се изкриви в иронична усмивка. Може би щяха да се срещнат отново, независимо дали го искаха или не.
В светлината, заляла ничията земя, Карвър видя един граничен полицай да му маха с ръка. Документите му бяха приети и той можеше да влезе в Косово.
85.
По-рано същия следобед, когато всички на борда бяха изцяло заети с подготовката за акцията на Вермюлен, Алекс се промъкна в камбуза на яхтата и намери голяма торба за отпадъци, няколко по-малки плика за храна и няколкостотин метра канап. Мъжете вече ги нямаше и тя беше сама в главната спалня, подготвяйки своето бягство.
Носеше пеньоар, а под него бански. Яхтата беше закотвена на по-малко от двеста метра от брега. Алекс беше добра плувкиня и не се съмняваше, че може да преодолее това разстояние без всякакви затруднения въпреки чантата, която щеше да завърже на кръста си. Беше взела само най-необходимото: портмонето, паспорта и телефона, тениска, джинси и най-леките си мокасини. С изключение на джинсите и тениската, всички останали вещи бяха загърнати допълнително в пликче за храна, а целият багаж беше пъхнат в торбата за отпадъци, която тя затвори с безцветна лепенка. Възнамеряваше да тръгне към един сутринта, когато на мостика щеше да дежури само един човек. Ако успееше да стигне до брега, когато изгрее слънцето, щеше да е успяла да се измъкне.
На вратата се почука и се чу гласът на стюарда:
— Госпожо Вермюлен?
Тя пъхна торбата за боклук под завивките и отговори:
— Да?
— Съобщение от вашия съпруг, госпожо. Капитанът ме помоли да ви го предам лично.
— Един момент…
Тя отиде до вратата и я отвори. Там наистина стоеше стюардът, но в ръката си не държеше съобщение. Вместо това беше насочил пистолет към нея и в гласа му нямаше и помен от предишното му раболепие, когато каза:
— Облечете се. Ще отидем на малка разходка.
Тя отстъпи в спалнята и отвори вратата по-широко, за да му направи път да мине. Според стюарда тя беше малка руса женичка. Той беше напълно изненадан, когато тресна вратата в лицето му, отвори я отново и го ритна силно в чатала. Когато той се преви на две от болки, Алекс пристъпи напред и стовари коляното си в лицето му. Тя нямаше представа защо екипажът изведнъж се беше настроил срещу нея, но точно сега нямаше време да се тревожи и за това. Втурна се обратно до леглото, грабна торбата за боклук и хукна по коридора.