Главната спалня беше на основната палуба. Алекс профуча през салона, където Вермюлен беше провел съвещанието, и излезе навън. Беше стигнала до задния релинг и точно се готвеше да го прекрачи, когато само на няколко метра от нея изтрака автомат и куршумите се забиха в дъските пред краката й.
Тя погледна нагоре и видя капитана, застанал до релинга на горната палуба. Мъжът я гледаше над цевта на автомата.
— Госпожо Вермюлен, останете, където сте — нареди той. — Защото иначе ще се наложи да ви застрелям.
Преди петнадесет години оловният комбинат в Звечан беше част от процъфтяващ индустриален комплекс, където работеха двадесет хиляди души и осигуряваха богатството на нацията. Сега беше поредното съсипано комунистическо предприятие, рухнало не само заради лошо управление, но и поради социалния безпорядък. Площадката, където се намираше заводът, беше разположена на дъното на долина, заобиколена от гъсто залесени, богати на изкопаеми хълмове. Той самият излъчваше необратим упадък: ръждясали тръби, неработещи транспортни ленти, счупени и неподменени прозорци по сградите. Огромен, нашарен с червени и бели ивици комин бълваше кълбета задушлив черен дим — неуверено доказателство, че тук се работи денонощно. Случайни лампи над главите им хвърляха оранжева светлина върху заобикалящата ги действителност. Нямаше кой да провери екипа на Вермюлен, когато лендкрузърите минаха през главния вход на завода. По вътрешнозаводските алеи между огромните производствени халета не се мяркаха работници.
Бомбата и тук беше скрита зад фалшива стена. Тя се намираше в приземната канцелария на главния енергетик, който отговаряше за пароснабдяването на производствените халета.
Вермюлен бе поразен от скучната баналност на простия кожен куфар и удивителната мощ на неговото съдържание. Той беше свикнал с оръжейни системи, чиято мощност личеше по тяхната външност, независимо дали бяха могъщи бойни танкове или шумни артилерийски установки. Обаче това тук беше съвършеното невидимо оръжие. То не излъчваше никакви сигнали за своята разрушителна мощ.
Слабите крушки в канцеларията и сиво-зеленикавата боя, с която бяха наплескани стените по казармен маниер, имаха своя принос за мрачната призрачна атмосфера, но Вермюлен видя, че очите на Франки Рива проблясват трескаво като на археолог, който търси съкровища и най-неочаквано попада на фараонска гробница.
— Удивително! — измърмори той, когато отвори куфара и видя металната, подобна на оръжейна цев тръба. — След толкова години… направо невероятно!
— Значи наистина е ядрено оръжие? — попита Вермюлен.
— О, да, най-общо казано, със сигурност е такова.
— В работно състояние?
Рива разпери ръце и вдигна рамене по класически италиански маниер.
— Кой би могъл да каже това? Има само един сигурен начин да се провери и той е да включим детонатора и да видим какво ще стане. Но така като го гледам, не виждам причини защо да не работи. Фактически това е едно много просто устройство. Едно парче уран се стоварва върху друго… — той разтвори широко ръце — и бууум!
86.
Дон Марони беше бивш сержант от рейнджърите на американската армия, член на една от най-добрите пехотни сили в света, обучен до най-високите равнища на физическа годност и професионални умения. Обаче това беше някога. Марони се бе уволнил преди пет години и работеше за гражданска охранителна фирма, като вместо униформа носеше костюм. Той продължаваше да ходи три пъти седмично в боксовата зала и поддържаше равнището на стрелбата си според изискванията. При нормални обстоятелства Марони беше човек, с когото не е разумно да си мешаш шапките. Но със сигурност не беше в такава форма като мъжете, които се промъкваха през големите ръждясващи корпуси около него. Мъже, които през последните десет години се бяха сражавали за едно в безкрайно позорни и ненадминати по жестокост войни.
Най-доверените убийци на Душан Даркович се бяха изправяли срещу обикновени армии, отчаяни цивилни и фанатични муджахидини, докарвани със самолети от Пакистан, Афганистан и Саудитска Арабия, чиято пълна липса на задръжки беше равна единствено на тяхната собствена. Те се бяха сражавали със съзнанието, че смъртта е милост, стократно за предпочитане пред мъченията и обезобразяването, които неминуемо следваха от попадането в плен. Те бяха причинили много страдания, но и бяха страдали много. Освен това произхождаха от планински села, където ножът и пушката властваха от векове. Убийството беше в кръвта им.