Карвър реши да се прави на глупав чужденец.
— Думичка не разбирам.
Облечен с ловджийски елек с много външни джобове на гърдите, той много бавно бръкна в един от нагръдните джобове и извади журналистическата си карта от Би Би Си.
— Би Би Си… британец, разбра ли? — каза той отчетливо, като посочи себе си. Четникът се обърна и замаха на един от другарите си да дойде. Това даде възможност на Карвър да вземе телефона и да каже набързо в слушалката:
— В момента съм на пропускателен пункт. След малко ще продължим разговора.
После отново насочи вниманието си към четниците, които вече бяха двама. Вторият, който се бе приближил, обяви със силен акцент:
— Път затворен. Връща обратно. Път затворен. Да?
— Да, разбирам. Но трябва да мина. Би Би Си.
Преди спорът да може да продължи, вниманието на сръбските четници беше отвлечено от пристигането на друга кола. Зад Карвър се подреди очукана „Школа“. На покрива й имаше голям чувал, вързан с канапи през полуотворените прозорци, който беше пълен с пластмасови изделия. Това накара Карвър да си помисли, че колата е пресякла границата на същото място като него. Единият от сърбите посочи към флагчето, което се вееше на антената. На него беше изобразен черен двуглав орел на червен фон, националният символ на Албания. Мъжът отиде до колата, откъсна го от антената, хвърли го на земята, изплю се отгоре му и го стъпка в прахоляка с тока на войнишката си обувка. След това с насочено към колата оръжие отвори вратата и измъкна навън небръснат тъмнокос мъж, който беше облечен в червен анцуг, а под горнището носеше раирана червено–черна футболна фланелка. Мъжът започна да се моли, сочейки назад, и залитна няколко крачки напред, преди сърбинът да го блъсне на земята. Докато първият четник държеше мъжа в шах с насочения към него къс автомат, другият надникна в колата. После замаха с ръце, карайки пътниците да слязат. От едната врата слезе жена, а от другата — старица. Карвър предположи, че са семейство. Вероятно съпругата и майката на мъжа. След тях слезе момченце, прегърнало абсурдно голямо мече, сякаш го беше спечелило на някое панаирджийско стрелбище. Майката беше загърната в шал. Мъжът, който ги бе свалил от колата, ги накара да се подредят в прахоляка, след което се обърна, за да гледа как неговият другар риташе лежащия на земята. Никой от четниците не забеляза какво става. Но Карвър видя как младата жена пусна шала си на земята, а старата го отметна назад и извадиха пистолети. Жените и за секунда не се поколебаха да ги използват срещу четниците.
Единият веднага рухна на земята, сгънат на две от болка, а другият се опита да избяга в тъмнината, но не успя да направи и няколко крачки, когато куршумът пръсна черепа му, както чаената лъжичка пуква черупката на току–що сварено яйце, и той се строполи мъртъв на земята. Няколко от изстрелите бяха неточни и куршумите прелетяха покрай Карвър, разбиха задното стъкло на колата му и се забиха в ламарините.
Гласът от телефона се развика:
— Ей, какво, по дяволите, става? — Обаче Карвър вече го нямаше, за да го чуе. Той беше отворил вратата на колата и се бе търкулнал на асфалта сред прахоляка и мръсотията. Докато се прикриваше в крайпътната канавка, измъкна беретата. В ръката на лежащия на земята албанец изведнъж се появи нож и той се наведе над простряния на земята сърбин, хилейки се на виковете му с изражение, което подсказваше на жертвата, че ще умре от възможно най-бавната смърт. Но сърбинът можеше да почака. С крайчеца на очите си албанецът бе забелязал бързото движение на Карвър, затова вдигна от земята автомата на сърбина и тръгна към Карвър, като се взираше в тъмнината.
Жените го последваха. Предполагаемата съпруга вървеше приведена и стиснала пистолета в две ръце пред себе си, а възрастната маршируваше напред, без да обръща внимание на възможната опасност.
В пристъп на отвращение Карвър осъзна, че ще трябва да убие и тримата. Мъжът, както и двете жени.
Не бива да се колебаеш. Ти си на стрелковата позиция. Два изстрела в главата на мъжа. След това се търкулваш наляво. Отново откриваш огън. По два изстрела за всяка от жените. Три повалени мишени.
Стрелбата не продължи повече от пет секунди. След шестте изстрела единственият шум бяха виковете на ранения сърбин, които постепенно преминаха в хленч. Скоро щеше да изпадне в безсъзнание Карвър се върна обратно при колата си. Гадеше му се от безсмислието на случилото се. Запита се колко ли подобни сцени са се разиграли в страната през последните няколко години, колко хора са загинали и колко още ще ги последват в идните години.