Преди минути хората от колата вероятно бяха мърморили на опашката пред граничния пункт, разговаряйки със съседите си по чакане като всички останали. Били са живи, имали са бъдеще. Сега всичко това беше свършило.
Той взе отново телефона. Първият глас, който чу, беше на Яворски.
— Къде по дяволите изчезна?
— Млъквай. Току–що умряха петима души — озъби се Карвър.
— Добре, нека почнем отначало, учтиво и възпитано — отговори Яворски, с преиграна любезност. — Тук при нас се разбра, че Уейлън Макейб е кацнал в Прищина преди няколко часа. Самолетът му е преустроен така, че да може да хвърли бомба. Освен това Макейб е сключил съюз с един от сръбските военни главатари — Душан Даркович. Ние смятаме, че те ще отнемат оръжието от Вермюлен, твърде възможно е вече да са го направили, и ще го предадат на Макейб. Самият той иска да го използва, за да предизвика Армагедон.
Карвър изпръхтя от удивление.
— Смята, че така ще изпълни предсказаното в Откровението на Йоан — продължи Яворски напълно сериозно.
— Христос направо ще се разплаче.
— Да, малко неуместно изказване, но наистина може да се разплаче, ако знае какво се върши в негово име.
— И какво трябва да направя?
— Отиди на летището и намери самолета. Летището се намира по пътя за Слатина. Знаем, че самолета е кацнал и още не е излетял. Не сме го засекли на никой от радарите. Ако все пак го е направил, няма никаква следа от него.
— След като намеря самолета, какво да правя?
— Просто наблюдавай и ни съобщавай какво става. Повярвай ми, ще изиграеш достатъчно важна роля в тази операция, като ни предоставяш информацията, от която имаме нужда. Обаче искам да разбереш, че става дума за вътрешен въпрос, който трябва да бъде уреден от американските служби и от никого другиго. Това не е твоя работа. Мястото ти е зад сцената. Така че моля да не се намесваш и да ни съобщаваш какво става.
— Карвър, разбра ли? — гласът сега беше на Грентъм. — Никакви огнени фойерверки от тези, по които си падаш.
— Добре, разбрах — отегчено отговори Карвър.
Той извади екипировката си от надупчения „Мерцедес“ и я натовари на камионетката на мъртвите сърби. След това се върна при простреляния в главата сърбин. С крак обърна тялото му по гръб и огледа униформата. Четник. Нямаше петна от кръв. Това беше прекалено добра възможност, за да я пропусне. Той съблече сърбина и навлече униформата върху своята риза и панталони. Дрехите му станаха сравнително добре, но войнишките обувки бяха вероятно с един номер по-малки. Налагаше се да потърпи болката в пръстите. Мъртвият сърбин не приличаше много на него, освен това беше с десетина години по-млад. Карвър отиде при другия труп. Този мъж беше по-възрастен и снимката по-лесно можеше да мине за негова, затова взе портфейла с документите му. Така стана Никола Краснич, на тридесет и две години.
Вдигна автомата на Краснич и отиде при камионетката. След като хвърли изтърканата си кожена моряшка торба и бракувания ловджийски елек на празното място пред седалката на пътника, видя на арматурното табло уокмен. От чисто любопитство си сложи слушалките. В мозъка му като куршум се заби шумен, немелодичен твърд рап, който направо щеше да му откъсне главата. Ако това беше последното нещо, което сърбинът беше слушал, сигурно бе почувствал смъртта като облекчение.
Карвър запали двигателя на машината и пое отново по пътя към летището. Докато шофираше, започна да съставя своя план. По същество той имаше твърде малко общо с информирането и наблюдението.
Велика Неделя
89.
В черквата на Свещения гроб в Ерусалим полунощ отбеляза началото на великолепното честване на Великден от Гръкоправославната църква. Сградата беше претъпкана с хора от всички християнски изповедания, когато патриархът обяви възкресението на Исус на същото място, където гробът беше опразнен. Сред викове „Христос воскресе“ и „Во истина воскресе“ се празнуваше величието на Възкресението и началото на новия живот с утринно богослужение, което отекваше в стените на 980–годишната огромна базилика в акт на боготворене, обединил ужасяващата сила на вярата и величието на ежегодното чудо.
90.
Кърт Вермюлен не беше ранен. За негов срам го бяха пленили, без да успее да даде дори един изстрел. Седеше на задната седалка на джипа, който допреди малко беше негов. Сега той му беше отнет от мъжа, който толкова майсторски го бе победил и му се бе представил като Душан Даркович.