— Имаме среща — каза Даркович, когато, седнал на седалката до шофьора, вдигна очи и погледна Вермюлен в огледалото за обратно виждане. — С твоя приятел господин Макейб. Той ми плаща двадесет милиона американски долара, за да му доставя куфара. Може би ти можеш да платиш повече. Аз винаги съм готов да сключа по-изгодна сделка. Още не е твърде късно.
Вермюлен не отговори.
— Така и предполагах — продължи Даркович. — В такъв случай ще се наложи да те предам на господин Макейб. Съжалявам за хората ти, трябваше да умрат. Моля да проявиш разбиране. Това е само бизнес. Нямам нищо против теб. Обичам Америка, тя е велика страна. Разбирам, че не искаш да говориш. Аз също имам да обмисля доста неща. Цигара?
Даркович си запали, а шофьорът му вече пушеше. Вермюлен можеше да види проблясването на оранжевите огънчета в тойотата пред тях. Май в Сърбия никой не обръщаше внимание на опасността да заболее от рак на белите дробове или да получи сърдечен удар. Мъжете на война всъщност рядко го правеха, защото предполагаха, че няма да живеят достатъчно дълго, за да се разболеят.
Вермюлен се опита да разбере как беше допуснал да попадне в капана, който Макейб бе заложил за него.
Старецът го бе лъгал от самото начало и го беше забъркал в планове, които сега му се струваха налудничави. Да прекара месеци в търсене на ядрени бомби, наемане на крадци, излагане на своите момчета на смъртна опасност. Как е могъл? Може би хората във Вашингтон, които се бяха опитали учтиво да му подскажат, че болката от загубата на Ейми го е изкарала от релси, са били прави? Обаче дори да беше така, той нямаше никакво съмнение, че любовта на Наталия към него е истинска. Безброй пъти си беше задавал въпроса дали не е поредният стар глупак, който е позволил на млада и красива жена да го прелъсти. Може би в самото начало беше имало нещо подобно. Може би тогава се беше преструвала. Но не и сега. С всеки изминал ден увереността му нарастваше. Очевидно беше прав, че й се довери.
Само една страна от катастрофата оставаше неясна. Не можеше да разбере защо му беше на Макейб да го мами? През цялото време трябва да е имал нещо на ум, някаква цел, за да извърши такова предателство.
Вермюлен не можеше да разбере защо му беше да го прави. А и да разбереше, какво полза? Беше работил достатъчно дълго като професионален войник, за да разпознае поражението, когато усети вкуса му.
91.
Значи затова самолета го нямаше на радарите.
Карвър се беше свил в дългата трева покрай пистата на летище „Прищина“. Тя се простираше от север на юг в тясна долина, заградена с планини от двете страни. Всички летищни сгради бяха струпани в северния край: контролната кула, пътническият терминал, самолетните хангари и резервоарите с гориво. Обаче Карвър, който се движеше с изгасени фарове, беше поел по служебен път, който водеше до самия южен край на пистата. Там едно разклонение за маневриране излизаше от основната писта и завиваше на запад, където завършваше с широка асфалтова площадка, над която на стотици метри в мрака се извисяваше връх. Едва когато слезе от камионетката, след като спря встрани от пътя и се промъкна до високата ограда от телена мрежа с корона от бодлива тел отгоре, която обикаляше целия летищен комплекс, Карвър забеляза, че в лицето на скалата има монтирани две огромни бронирани хангарни врати. Докато ги гледаше, кацна хеликоптер, който приближи по пътеката за маневриране и зачака, докато дебелите врати започнаха бавно да се плъзгат настрани, разкривайки огромен хангар, изкопан в скалата. После машината бавно влезе в изкуствената пещера. Щом се озова вътре, вратите се плъзнаха обратно на местата си, но Карвър успя да види частния самолет, чийто търбух беше леко издут малко зад крилата. Това беше самолетът на Макейб и той или вече бе приютил смъртоносния плод в своята утроба, или очакваше всеки момент да го получи.
Налагаше се да влезе в хангара. Но преди да помисли как да стане това, трябваше да преодолее летищната ограда. Служебният път завиваше към скритата военна база, но Карвър трябваше да мине през пропускателен пункт, охраняван от двама часови. Оградата пресичаше пространството за маневриране и там, където стъпваше на асфалта, имаше колелета, така че когато някой самолет получи разрешение за кацане или излитане от тази част на пистата, да може да се отвори. Следи, оставени на равни разстояния, показваха, че територията се охранява от кучета. Единственият начин беше да мине през главната порта. Карвър си вдъхна кураж, защото знаеше, че ще се наложи да убие охраната. Точно тогава обаче видя фарове в далечината, които се приближаваха към него. Той се втурна обратно в камионетката и изгледа минаващите два открити камиона с мъже, насядали на пейки в каросерията, и един „Ленд Крузър“. Остави ги да се отдалечат по пътя, след което подкара след тях все още със загасени фарове.