Без да вземе някакво съзнателно решение, той слезе от камионетката и отиде до място, откъдето имаше чисто зрително поле до групичката, която следваше Макейб. Почти бяха стигнали до самолетната стълба. Оставаха им може би около тридесет метра. За миг Карвър си помисли, че ще има чиста огнева линия до Макейб, който крачеше пред тях. Обаче в същия миг по стълбичката се спусна член на екипажа, за да го посрещне, и го хвана под ръка, така че закри огневата линия.
Обаче Карвър все още можеше да спринтира. Да стигне до Алекс, преди вратата на самолета да се затвори след нея. Късаше му се сърцето да вижда болката, изписана по лицето й, и да наблюдава как пазачът й се хили цинично, очевидно наслаждавайки се на усещането за власт над една красива, безпомощна жена. Майната на превъзходството, майната й на бомбата, майната на всичко — Карвър просто искаше да отиде и да спука от бой тази задник. Искаше си момичето. Копнееше да усети тялото й и неговия аромат, да почувства как косата й се плъзга между пръстите му, да види прекрасните й очи, вперени в него, и да усети устните й върху своите. Изпитваше нужда да й каже колко много я обича, колко високо цени месеците, прекарани до болничното му легло, колко му е мъчно за всичко, което е изстрадала заради него.
Искаше да й каже колко много съжалява, че ще я убие.
Тя вече се качваше в самолета. Той се беше вторачил в нея, забил очите си в нейния гръб. Трябва да беше усетила погледа му, защото се обърна. За миг очите им се срещнаха. Видя изненадата по лицето й и след това нещо по-дълбоко, копнеж и отчаяние, които я накараха да извика:
— Карвър!
Реакцията му беше инстинктивна. Той не можа да спре, направи крачка към нея, отдаден на желанието си. Това беше трогателно аматьорска постъпка. Обаче може би именно тя му спаси живота, защото дори не беше посегнал да извади пистолета си. Затова нито телохранителите на Макейб, нито хората на Даркович, които се въртяха зад него, не откриха огън. Не че това имаше голямо значение, като се има предвид колко цеви се насочиха към него.
Даркович кимна на един от мъжете, който дойде при Карвър, отупа го от горе до долу, намери беретата и я хвърли със звън на пода на хангара.
Макейб се беше спрял в подножието на самолетната стълбичка и гледаше към Карвър.
— Доведете го.
Даркович излая няколко команди и двама мъже хванаха Карвър под мишниците и го задърпаха през откритото пространство към самолета. Самият Даркович ги придружаваше отстрани, стиснал пистолет в ръката. На лицето му беше изписана по-скоро веселост, отколкото враждебност, сякаш беше движен от равни дози любопитство и желание да обезопаси пленника.
Макейб погледна към Алекс, когато четиримата мъже наближиха.
— Значи познаваш този мъж?
Тя не отговори и той изсумтя раздразнено, а после насочи вниманието си към Карвър, втренчвайки се в него. Очите му се присвиха, след това по лицето му се разля дивашка усмивка.
— Не може да бъде… Ние се познаваме, нали, момко? Ти си причината да съм тук.
Карвър отвърна с безразличие на погледа му.
— Не зная за какво говорите.
— Ти си Лундин… онзи механик.
— Нали чухте жената. Тя ме нарече Карвър.
Макейб се закашля силно, след това изплю кървава храчка на бетонния под между тях.
— И този самолет ли подреди, момче? — изхриптя той.
— Както вече казах, бъркате ме с някого.
Макейб не обърна внимание на Карвъровите думи. Направи няколко несигурни крачки, докато лицето му почти се опря в това на Карвър, сякаш бяха любовници, и прошепна в ухото му:
— Би ли ми показал какво направи?
— Нищо не съм направил — тросна се Карвър. Имаше само един начин да спаси Алекс и той не се поколеба да го използва.
— Ако не ми вярваш, качи ме на самолета.
Преди Макейб да успее да отговори, откъм входа на хангара се чуха викове и пазачът от главната порта влетя вътре. Той крещеше нещо на сръбски, а гласът му издаваше силна тревога.
Даркович изслуша трескавия поток от думи, след което се обърна към Макейб:
— Той казва, че идват хеликоптери. Намират се само на няколко километра. Ще бъдат тук след две минути или дори по-малко.
Макейб започна да обмисля тази информация. Той насочи отново вниманието си към Карвър.
— Нямаме време да обсъждаме този въпрос. Предполагам, че е най-добре да се качиш на борда.