— Няма проблеми — отговори Карвър.
После пое нагоре по стъпалата, които водеха в самолетната кабина.
96.
Хеликоптерите долетяха от североизток, прекосиха пространството между хълмовете и стигнаха до края на летищния терминал на около два километра от хангара. Самолетът на Макейб вече беше на пистата и се движеше към тях, набирайки скорост за излитане. Майор Дейв Греч нареди хеликоптерите да се престроят в линия ниско над пистата, за да му преградят пътя. Но самолетът продължи да се приближава.
Единият от хеликоптерите „Блек Хоук“ беше модел „Дайрект Екшън Пенетрейтър“, въоръжен с картечница „Гатлинг“. Греч му нареди да даде предупредителен откос над самолета. Нямаше резултат от стрелбата и разстоянието между самолета и хеликоптерите намаляваше с повече от шейсет метра в секунда.
— Стреляй на месо! — изкомандва Греч.
Въртящите се цеви на гатлинга започнаха да бълват куршуми по носещия се срещу тях самолет, който ги предизвикваше да поиграят на руска рулетка, защото носът му се отлепи от земята и се насочи към нощното небе.
— Разпръсни се, разпръсни се! — изкрещя пилотът на водещия хеликоптер и машините се стрелнаха встрани пред излитащия с рев самолет не като хищни черни ястреби, а като уплашени гълъби. Роторите им плющяха във вихрушката, вдигната от ревящите турбини на самолета, за да измъкнат машините от пътя му.
Сапьорският екип бе разтърсен и захвърлен от едната на другата стена на хеликоптера си, докато пилотът най-сетне успя да си върне контрола върху машината.
Един от мъжете се развика:
— Ей, какво беше това?
Кейди Джоунс се опитваше да накара стомаха си да се успокои, но въпреки това успя да измърмори:
— Предполагам, че беше нашата бомба, която току–що се сбогува с нас.
97.
Карвър изчака, докато двигателите се изключиха и вече се чуваше само свистенето на въздуха отвън, писъците на пътниците и молитвите, отправяни от тях към Господа, в който вярваха. Самолетът се спускаше бързо и това щеше да продължи, докато не се удареше в скалистата земя на североизточна Македония. Тук нямаше да намерят писта, която да ги посрещне, и нямаше да има чудотворно кацане. Всички го знаеха, но въпреки това хората около него си сложиха коланите, както нареди пилотът, и когато първите струйки дим започнаха да се вият из кабината, посегнаха към кислородните маски.
Сякаш коланите и кислородните маски можеха да променят крайния резултат.
Карвър бе сложен да седне на най-вътрешното място на триместна седалка близо до задната част на кабината. Алекс беше до него, а Вермюлен седеше от другата страна. Двамина от телохранителите на Макейб седяха срещу тях, а третият пазеше своя началник и държеше под око Франческо Рива. Мъжете седяха в седалки, които повече приличаха на кресла. През първите минути на полета облечените в костюми горили държаха оръжията си насочени срещу тримата пленници на тройната седалка с неприязън, изписана на лицата им, и се опитваха да изглеждат зли и страшни. Обаче в мига, когато пилотът обяви, че е възникнал проблем, те престанаха да бъдат заплаха. Моментално се превърнаха в уплашени пътници в метална тръба, която пада от небето, и вече не мислеха за нищо друго, освен за себе си.
Алекс хвана Карвър за ръката.
— Не се тревожи — каза той и стисна дланта й окуражително. — Нещата още не са приключили. — После й помогна да си сложи кислородната маска. — Дишай дълбоко, за да вкараш колкото може повече кислород в кръвта си.
Над главата на Алекс Карвър видя, че Вермюлен го гледа.
— Кой си ти? — попита той и поклати развеселен глава, сякаш се питаше как преценката му за хората може толкова да се обърка. Протегна ръка на Алекс и когато тя не отговори на жеста му, потъна в своето разочарование.
Карвър не се интересуваше от проблемите на Вермюлен. Той държеше кислородната маска плътно прилепена към лицето си и дишаше дълбоко и равномерно, докато наблюдаваше двамината мъже срещу себе си. Единият имаше някакви проблеми със своята маска и се опитваше да привлече вниманието на другия. При него обаче всичко беше наред и той нямаше намерение да раздели скъпоценния чист кислород със своя колега. С едната ръка придържаше маската, а в другата небрежно стискаше пистолета.
Двамата бяха изгубени в своя умиращ свят. Те дори не забелязаха, че Карвър се изправи и с една голяма крачка прекоси пътеката помежду им, измъкна пистолета от безчувствената полюшваща се ръка и го стовари два пъти по розовите им бръснати черепи. Единият се смъкна на мястото си в безсъзнание, а другият изстена и насочи разфокусиран поглед към него. Карвър го удари отново и той изгуби съзнание. Върна се при седалката, която сега едва се виждаше, макар че беше на по-малко от половин метър, сложи си маската, пое няколко пъти дъх и дръпна Алекс силно за ръката. Тя разбра посланието му, откопча колана и се изправи. Над нея се издигна някаква черна сянка. Това вероятно беше Вермюлен и Карвър замахна с дръжката на оръжието. Усети, че потъва в нещо меко, не беше много сигурен какво е то, но сянката рухна назад. Карвър отново дръпна Алекс за ръката и я поведе назад към опашката на самолета.