Докато около него гърмяха виковете „Амин!“ и „Слава на Господа!“, Уейлън Макейб се разкъсваше от противоположни чувства. От една страна, изпитваше възхита от изгледа за предстоящото „грабване“, запленен от величественото вълнение, предизвикано от преподобния Рей. От друга страна обаче, беше изпълнен с таен и толкова силен страх, какъвто не беше изпитвал от мига, когато самолетът му започна да пада от канадското небе.
Само няколко седмици по-рано, след като не можа да се отърве от кашлицата, която упорстваше цяла зима, най-накрая беше решил да иде при своя лекар. След няколко часа докторът го изпрати при специалист в онкологичния център „М. Д. Андерсън“ в Хюстън. В края на седмицата Макейб за всеки случай се консултира с още един онколог, най-добрия специалист в нюйоркската болница „Слоун-Кетъринг“.
И двамата казаха едно и също. Макейб имал два неподлежащи на операция тумора на белите дробове. Ракът се беше разпространил в мозъка му. Лекарите не бяха сигурни, но смятаха, че е възможно да е причинен от отровните газове, които беше вдишал в горящия самолет. Макейб можеше да види горчивата ирония в това: най-накрая неговият убиец се беше докопал до него. Оставаха му девет месеца живот, но щеше да влезе в болница след шест. Плъзгаше се надолу към зинала пропаст. Страхът, който разяждаше съзнанието му, беше да не умре преди идването на великия ден. Разбира се, той вярваше във възкресението и вечния живот. Всяка седмица утвърждаваше тази вяра в църквата. Но вярата не предлагаше защита, когато мисълта за собственото му небитие го обсебеше в най-тъмния час на нощта. Въпреки утешителните думи на вярата, той не можеше да бъде сигурен, че ще бъде събуден от последния дълъг сън. Повече от всичко друго искаше да е жив, с широко отворени очи в онзи велик ден, когато Господ щеше да се върне при своя народ. Копнееше да види всесъжението, за което беше говорил преподобният Езекия Рей, когато Христос щеше да съкруши гроздовете на гнева и кръвта на неговите врагове щеше да изпълни израелските долини до ръба.
А ако всесъжението не се случеше от само себе си, е, добре, Уейлън Макейб щеше да му помогне да стане, дори това да му струваше и последния цент.
11.
Алекс взе автобуса, за да се върне обратно в Женева, после пресече река Рона и пое нагоре по тесните павирани улици на стария град, по които се издигаха вековни къщи, високи и тънки като книги на лавица. Витрините на магазините за шоколад бяха отрупани с кутии във форма на сърце. Бутиците и марковите магазини бяха отдадени на бельото и прелъстителните рокли. Банките ги гледаха отгоре, знаейки както винаги, че всичко, дори и любовта, си има цена.
Алекс се спря за миг, за да хвърли поглед на един манекен в къса черна официална рокличка и обувки, които се състояха единствено от люшкащи се токчета и няколко тесни кожени каишки.
Някога се обличаше така, избирайки дрехите с увереност, която идваше от това, че беше сигурна в тяхното въздействие. Искаше отново да е онази жена с питие в едната ръка и красив мъж, придържащ другата. Обаче витрината й показваше отражението на едно жалко създание, облечено в палто от магазин за дрехи втора употреба и евтини, не будещи възхищение джинси. След час и нещо трябваше да се постарае да нарисува по лицето си точно копие на естествената си красота. Фалшификат, достатъчен да заблуди клиентите на бирарията, пияни мъже с опипващи пръсти, които очакваха и зрителна наслада да съпътства напитките им със свръхголеми надценки.
Алекс стигна до апартамента на Карвър на последния етаж. Помещенията се опразваха бързо, защото тя продаваше мебелите, за да задоволява безбройните сметки от санаториума. Липсваха й големият честърфийлдски диван и антикварните кожени кресла, омекнали и износени от годините употреба и затова двойно по-удобни. Любимият му широкоекранен телевизор и стереоуредбата бяха заминали заедно с картините, с изключение на една. Тя висеше над камината във всекидневната и представляваше импресионистката представа за слънчев викториански ден на плажа. Жените бяха вдигнали поли, а мъжете навили крачоли в едно изображение на невинни удоволствия.
Алекс само трябваше да спре поглед на картината, за да си спомни следобеда, когато я беше видяла за пръв път. Носеше една от старите му тениски и се беше свила удобно като сънлива котка на креслото. Наблюдаваше Карвър, който се движеше под играещите прашинки в слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на таванския му апартамент. Той крачеше с лекота и животинска изящност. Наведе се над креслото. Тя почувства как погледът му се плъзна по нея, преди да й подаде една от двете чаши с кафе, които носеше. Беше видял, че гледа картината.