— Това е Лулуърт Коув — обясни той. — На дорсетския бряг западно от бившата ми военна база.
— Много е красива. И каква е тази база?
Карвър се беше засмял.
— Не мога да ти кажа това. Може да си опасна руска шпионка.
Тя също се усмихна и отговори:
— О, не. Аз не съм шпионка. Вече не съм.
Алекс казваше истината. Този следобед в апартамента на Карвър за пръв път в живота си тя беше нормална жена, поддала се на блажената слабост да се влюби.
Тази мечта й беше отнета. Нямаше смисъл да се вкопчва в някаква патетична моминска представа за любов и щастие. В действителния живот нямаше такова нещо, а само безкрайна борба за оцеляване. Борба, в която не можеше да става дума за принципи и задръжки. Когато всичко ти е отнето, трябва да мислиш само за две неща: колко много искаш да оцелееш и какво си готов да направиш, за да успееш.
12.
По средата на вечерята мобилният телефон на Кърт Вермюлен започна да звъни. Той го отвори и погледна името на екранчето. След това се обърна към останалите трима души, седнали около масата в малкия италиански ресторант в район „Джорджтаун“ на Вашингтон, окръг Колумбия. С извинителна полуусмивка на лицето, той каза:
— Много съжалявам, но трябва да се обадя.
Обаче, когато каза в апарата: „Задръж“, и стана от мястото си, за да тръгне към вратата на салона, изпита облекчение.
Боб и Тери имаха най-добри намерения, когато го поканиха да вечеря с тях и Меган, тридесет и девет годишна неомъжена адвокатка. Тя беше горещо гадже: привлекателна, умна и много доволна да остави своята адвокатска нападателност в съдебната зала. Освен това беше почти сигурен, че тя също го харесва. В това беше проблемът.
Бяха минали осемнадесет месеца от смъртта на Ейми и той все още не можеше да разбере тази игра на срещи. Двамата се запознаха през лятото на 1964 година, преди да заминат за колежа. Две деца, всяко от които се опитваше да купи последната плоча от албума „Нощ след тежък ден“. И това беше началото на приятелство, което продължи тридесет години. Съжаляваха единствено, че нямат деца, докато Ейми не разви рак на гърдата. И внезапно се случи онова, което никога не беше очаквал — той я надживя и остана сам.
През цялото това време нейното присъствие в живота му беше едно от нещата, които го определяха.
Част от неговата самоличност — като сините очи и пясъчнорусата му коса. Сега, когато тя си беше отишла, той се чувстваше недовършен. По-лошото беше обаче, че изобщо не можеше да измисли как отново да се направи цял. С Ейми всичко беше толкова естествено. Много неща се разбираха, без да има нужда от излишни приказки. Но сега всичко трябваше да се обяснява от самото начало, а той не беше сигурен, че е готов за това. Вярно, беше преспал с няколко жени. В края на краищата, не беше монах. Но Меган заслужаваше нещо по-добро от обикновен флирт. А Кърт Вермюлен не беше сигурен, че може да й го даде.
Сега, когато главата му беше заета със съдбата на света.
Беше излязъл от ресторанта на Уисконсин Авеню и усети студа на януарската вечер.
— Добре, Франк, вече мога да говоря. Какви са новините?
— Не са добри, Кърт. Изложих тревогите ти пред държавния секретар, но мнението в Държавния департамент е, че изобщо не са съгласни с твоята преценка. Не ме разбирай погрешно. Всички наистина оценяват високо това, което си постигнал. Просто не виждат положението от твоята гледна точка.
— Какво? Нима не вярват на онова, което казвам?
— Не. Но дори и да е така, никой не иска да се разбере. Искам да кажа, че ние ясно изложихме нашата позиция като администрация. Избрахме коня, който ще яздим, и вече е късно да го сменяме.
— Да, но сте избрали погрешния кон.
— Възможно е, но всички са доволни от това решение. Държавният департамент, Пентагонът, Лангли. Само ти си извън строя. Виж… всички знаем, че през последните години ти се насъбра доста. Напусна службата, изгуби жена си. За какво да си блъскаш главата в стената заради този въпрос? Никой не гледа на него като на приоритет. Не си съсипвай доброто име, което си градил години, заради някаква група налудничави. Повярвай ми, не си заслужава.
— Франк, благодаря за съвета. Поздрави Марта.
Той затвори телефона, сякаш с този физически акт можеше да успокои разочарованието, което гореше в него. През цялата си кариера беше вътре в нещата. Анализите му се уважаваха, а на преценката му се вярваше. А сега беше извън играта и казваше неща, които никой не искаше да чуе. Понякога се чувстваше като онези филмови герои, които биваха затваряни в лудници, макар да си бяха напълно нормални. Колкото повече крещяха, че не са луди, толкова повече хората не им вярваха. Дали и Уинстън Чърчил се е чувствал така, докато е обяснявал на своите хора, че нацистите са смъртоносна заплаха, докато всички останали са искали мир на всяка цена?